– Вила да пусне наметалото си. Тук е широко, може да го разгърне. Близнаците да се качат горе на входа на стълбите, а Мамник да стои в дългия коридор и да се ослушва. Куцалане, я ми кажи: какво съм аз? Кой съм и какво съм правил, та дано се сетя какво да правя и сега.
– Доколкото знам, си работил тук. Пряко си се занимавал с програмите за управление. Може би си загубил някои спомени, но си бил един от екипа, който е извършил изграждането на мрежата. Какво точно си правил, не знам.
– Сигурно от лъчевата болест съм загубил спомените?
– Вероятно – съгласява се Куцалан. – По време на войната градът е бил атакуван с насочена радиация и целта е била да се превземе тази сграда. Почти всички хора са загинали.
– Ясно. После ние сме им го върнали и са загинали и те. Междувременно компютрите са подключени към бойните машини и спътниците и започва войната на умните машини. Просто като леща.
Гледам екрана и късчета от стария ми живот, онзи, несъществуващия, се мотаят в ума ми. Някои от тях се нареждат и образуват цял смислен филм, други се мотаят ей така самостоятелно и безцелно и не мога да разбера какъв им е смисълът. Какво да правя с тази машина? Как да я спра? Започвам да шаря по екрана с писеца, да отварям разни информационни полета и настройки, филмът, дето се върти в главата ми, става все по-смислен и ясен. Да, голям екип бяхме и хубав. Сигурно всички са мъртви и като надгробен паметник оставихме тази машина, която сее смърт. Времето минава, машините отвън се събират като стадо сърдити глигани, а аз все още се ровя в машината и в спомените си. Куцалан мълчи и гледа втренчено. Може и да се опитва да ми помогне телепатично. Да побутне някой спомен да излезе от мъглата.
Едновременно потрепваме и обръщаме глави един към друг.
– Става ли, Куцалане? – питам объркан. – Можеш ли да извадиш от паметта ми нещо, което да ми помогне и за което аз не се сещам?
– Мога – казва той – ама трябва да ми разрешиш.
– Абе, какво разрешение – викам – да не сме на парад. Гледай там за нещо важно и интересно и казвай.
– Не мога така – оправдава се Куцалан – трябва да ми разрешиш.
– Е, добре – ядосвам се – разрешавам ти. Давай.
– Не така – обяснява ми предводителят на глутницата. – Трябва да си отвориш ума, да ме пуснеш в себе си, да не ме пъдиш.
Сядам на някакъв стол и изпружвам крака. Трябва да съм спокоен. Няма какво да се нервя на един вълк, при това не точно вълк.
– Добре – казвам. – Опитай, пък аз ще гледам да не те гоня.
Започвам да си мисля за къщата в подножието на планината, за дивата зелена гора, която нахлува направо в двора ни. Мисля си и за лабораторията, където правех нещо, за хората, с които го правех, за това, че тези хора сега са несъществуващи и никога вече няма да се срещна с тях освен в спомените си, и то ако си ги възвърна. И за Вила си мисля, за това колко е красива и колко е странна и чужда. Дали ще иска да живее край мен, край моята къща в гората? Или в някой университет, ако отида да уча или аз да уча другите? Ама на какво ще ги уча, като всичко съм забравил, и как така успях да забравя всичко? Куцалан и Вила ще ми помогнат. Само да свърши войната, тая проклета…
– Добре го направи – Куцалан диша на пет сантиметра от лицето ми. Има влажен и подвижен нос и огромно устище.
– И какво? Аз нищо не си спомням?
– Правил си програма „Инфаркт“. Говори ли ти нещо?
– Инфаркт ли? Не. Някой от роднините ми почина от инфаркт. Не мога да си спомня кой беше. Аз, да ти кажа честно, и роднините си не си ги спомням добре. Несъществуващи са. Ама съм имал роднини, няма как без роднини. Всеки човек си има роднини. Сигурно и вие имате?
– Инфаркт е внезапна смърт, нали? – интересува се Куцалан.
– Да, рязка и почти необратима. Може да предизвикам инфаркт на машината. Това ли искаш да кажеш?
– Предполагам.
Гледам екрана и филмът на спомените започва да се увеличава с допълнителни кадри. Така било значи. Инфаркт. Имаше нещо такова, за да се предпазим от издънка. Защо не сме го стартирали, когато са ни нападнали? Заемам се да ровя едновременно по екрана и в спомените си. Постепенно започвам да си изяснявам какво трябва да правя. Подканям Куцалан да се рови из миналото ми и да докладва, досущ като птицата Мамник, изпратена на разузнаване.
Аз подготвям програмата „Инфаркт“, Куцалан подсказва разни неща.
– Хвалиш се на някой, че си направил пряк достъп до паметта.
– Така е – сещам се – заобикалям стандартните процедури.
– Триеш всички нива на обектни приложения. Не знам какво е, но звучи интересно.