– Да, да, „Инфаркт“ унищожава основните приложения, нещо като дихателна парализа при нас.
– Има някакви прихващачи и предупредители.
– Да, всяка система трябва да има предупредители за смъртта си. И при хората е така. Инфарктът не идва изведнъж, организмът предупреждава далеч преди това. Така е, за да не стане грешка…
Залата изведнъж се осветява в ярка светлина. По стените изскачат тревожни червени лампи и всички монитори бясно започват да мигат със страховити предупредителни надписи:
„Внимание, затварянето на системата ще доведе до прекратяване на всички действащи в момента връзки. Това може да предизвика непредвидени в алгоритмите промени. Моля откажете действието или го потвърдете с оторизиран код.“
– Кодът съм аз – крещя в екстаз, защото всичко ми става ясно и хич не ми е жал за многогодишния труд, който след малко ще пратя по дяволите. Колко пъти този мой труд щеше да ме убие, та сега аз да го жаля. – Върви на майната си – тържествено благославям и стартирам програмата „Инфаркт“.
Тревожното бръмчене се засилва и лампите започват да светят в убийствен ритъм. Сещам се да сваля визьора и да хвърля Q-пушката настрани. За какво ли ми е повече…
Машината съобщава с гробовен глас, че всички системи ще бъдат изключени и всички връзки и действащи процеси ще бъдат прекратени. Само така.
– И някаква подсигурителна програма сте правили – казва Куцалан, докато аз тържествувам, че така лесно и хитро спрях машините убийци.
Каква ли пък е тази подсигурителна програма? Щом стартирах програмата „Инфаркт“, значи аз имам право да го направя. На всеки друг компютърът не би изпълнил командите. А за несъзнателна грешка, какво измислихме? Имаше нещо за този, който стартира програмата, нещо му готвехме…
Куцалан е тревожен, души въздуха наоколо и ушите му се въртят като локатори. Гледа ме изпитателно, сигурно продължава да се рови в ума ми, за да разбере какви съм ги намислил някога. Нека да рови, разрешавам му. Умът ми е открит, не е скрит зад решетки.
Очите на вълка проблясват и като светкавица озаряват ума ми. Ах, това ли било! Понечвам да побягна, но не успявам. Дебели стоманени колони се издигат от пода и с устрем се забиват в тавана, превръщайки помещението в здрава клетка. Да, който срине системата, остава в клетка до изясняване на случая. Защо го е направил, пиян ли е бил, на бас ли се е хванал. Ама и аз как се улових, като плъх. Опипвам яките пръти и ми е ясно, че никаква сила не може да ги повдигне, нито да ги премести. Нищо, ще чакам да дойде помощ. През това време Куцалан ще доведе Спир да ми носи храна и да ми прави компания. Да си играем на несъществуващи думи. Дано само машините да са спрели, мините да са мирясали…
– Спрели – обажда се Куцалан оттатък клетката. – Мамник казва, че две СБУ-та са спрели на площада.
– Браво – радвам се. – Пращай някой да вика помощ, да ме измъкнат от тъпата клетка, и доведи Спир с малко храна.
Лампите са спрели да мигат и светят с равномерна бяла светлина, екраните са угаснали, а Куцалан гледа мрачно.
– Какво става? – подканям го аз.
– Радиация – отвръща той. – Покачва се.
– Как така ще се покачва бе, човек? Нали уж беше в нормата?
– Да, ама след като спря системата, и тя започна да се покачва.
– А, това е нова клопка, създадена от другите, от тия, дето ни натръшкаха нас. Ами сега? Нали съм имунизиран?
– Покачва се много.
– Какво значи това много? – викам неудържимо. – Нали каза, че няма да ми навреди, нали съм имунизиран? Пак в болница ли ще ходя?
Усещам, че изпадам в паника и истерия, но който не е лежал в оная болница, дето гниех аз, няма как да ме разбере. Опитвам се да се овладея, да изглеждам спокоен пред лицето на смъртта. Да, ама това става само в лигавите филми, където героят, преди да умре, ги къдри едни такива за изпълнен дълг, за жертва, за родина и прочие. Сядам на пода и забивам глава между колената.
– Колко време имам?
– Може би десетина минути. Мамник ще дойде всеки момент и ще каже какво е нивото.
– Вас няма ли да ви засегне?
– При тези нива става опасно и за нас.
Най-накрая да каже за нещо, че е опасно.
– Ще се опитаме да те измъкнем преди това.
– Ами хайде, почвай да гризеш със зъби стоманата – когато човек е в опасност, става отчаян и груб.
– Вила и близнаците идват.
– Слушай, Куцалане, омитай се оттук и ме остави да си пукна на спокойствие. Какво си мислиш, че ако лъчасаш заедно с мен или умрете заедно с мен, ще ми е по-спокойно и по-радостно? Все ще ми е тая. Моята смърт си е моя и с нея свършва моят свят. Изчезвайте. Това е заповед.