Куцалан дори не помръдва. Ей че тъп вълк. Защо ще стои край мен да се прави на герой? При тях най-вероятно геройства няма. Това са наши измислици, на хората, за да има за какво да роним сълзи.
Отнякъде се появяват Вила и близнаците. Приближават клетката и ме гледат. Какво са ме зяпнали, да не съм звяр някакъв? След това се приближават и докосват с ръце прътите. От близо пръстите на таласъмите приличат на корени на стара лоза. Черни, дълги и възлести. Ръцете на Вила не смея да ги погледна, страх ме е да не заплача от яд, че така нелепо ще си отида. Опират длани в дебелите стоманени пръти и замръзват така. Магия ли ще им правят? Чудо ли чакат да стане? Стоят така близнаците, затворили очи и изпънали ръце, а Вила спуснала коси пред лицето си като фередже. Дали пък фереджетата не са мода, излязла някога от вилите? Стоят така, натискат колоните и не помръдват. Имам чувството, че и не дишат дори.
В този миг влетява Мамник и така се разписква, че ми бръмват ушите.
– Куцалане, бягайте – викам му на вълка, но той не ми обръща внимание.
– Какво казва Мамник, опасно ли е вече?
– Почти – отвръща безгрижно вълкът.
– Какво правите сега? Решетката ли ще бутате, или се подпирате да не паднете? Кажи ми какво правите.
Куцалан мълчи, Вила и таласъмите продължават да се подпират на прътите, а Мамник врещи, та се къса.
За да не остана по-назад, започвам да крещя и аз. Наричам Куцалан глупаво сакато куче, хиена, чакал и мравояд. Това последното ми се струва страшно обидно. Нареждам му да изчезва, да се изпари, да се потопи, умолявам го да спаси Вила, заклинам го да остане жив, та да разкаже за геройството ми, преграквам от клетви, молби и закани. Все едно на някоя статуя на куче разправям. Продължава да стои безмълвен, а ония тримата подпират ли подпират. Поне да зърна лицето на Вила още един път, преди да умра.
Писъкът на Мамник стига неподозирани висоти, имам чувството, че ще ми изпопадат зъбите от тоя звук. Преминава в тоналност, която не се издържа. Всичките ми кости вибрират, главата ми ще се пръсне, а той врещи ли врещи. Нямам сили повече нищо да правя. Отпускам се на пода с изтръпнали от непоносимия писък кокали и се опитвам да видя Вила.
Писъкът на птицата изведнъж престава и настава такава страховита тишина, че за миг предпочитам Мамник пак да започне да врещи. Имам чувството, че в тая тишина костите ми ще се разпаднат.
– Време е да се махаме оттук – казва Куцалан и Вила и таласъмските близнаци се отдръпват настрани.
Най-после – мисля си. Щом си тръгват, значи наистина е нетърпимо. Най-добре е така. Може пък Вила понякога да си спомня за мен.
Вила и близнаците тръгват към изхода, следвани от Куцалан. Там спират, той се обръща и кой знае защо, се връща към мен. Дори леко подтичва. В зловещата тишина, изтръпнала от писъците на птицата, стъпките му отекват като див екот. Тича Куцалан към мен, тресе стокилограмовите си меса. Приближава, очите му горят, зъбите му святкат. Нещо сигурно иска да ми каже. Спира точно преди да се блъсне в стоманените колони. Застива за миг и след това замахва с дясната лапа. Онази, дето е голяма колкото каскет. Тя преминава през три от колоните като през холографско изображение. Те остават за миг така, след това се срутват на пода, сякаш са от захар. Колони, дебели колкото човешки крак, направени вероятно от генномодифицирана стомана, се сриват от един удар с лапа. Вярно, сериозна лапа, но все пак лапа. Куцалан минава през останките и се надвесва над мен.
– Ставай – казва – да се измитаме, както нареди преди малко.
След това ловко ме захапва за яката и още по-ловко ме мята на гърба си. Впивам се в козината му като прегладняла бълха, а той се понася към изхода, далеч от проклетата радиация.
Седим в двора на университета, слънцето все още грее и доставя наслада на зеления ребус наоколо. Вила се е свила близо до мен, но не съвсем близо, за да не ме притеснява. Близнаците са се сгушили до едно дърво и сигурно спят. Куцалан е седнал до мен и от време на време се прозява.
– Куцалане – питам – като се рови в паметта ми, откри ли нещо интересно?
– Какво значи интересно?
– Ами нещо, което не знам.
– Сигурно има много неща, които не знаеш, но и аз не съм им обърнал внимание.
– Как мислиш, дали радиацията ми навреди?
– Най-вероятно не.
Облягам се на стената на университета и затварям очи. Куцалан възбуди не само спомени за работата ми по машината. Събудиха се и други спомени. Някои приятни, други не толкова. Спомням си пак проклетата болница. Как лежа и умирам, как нямам сили вече да крещя, да вия, да плача дори. Нямам сили за нищо. Дори нямам сили да умра. Ужасен спомен. По-добре да не беше идвал.