Мария тъкмо излизаше с подноса с двата чая.
– По-спокойно! – каза тя и замря. – Я виж ти, имаме гости! – Беше изненадана, но в никакъв случай уплашена. Напротив. Лицето ù засия, когато се обърна към стареца. – Дядо, я виж, Дан Катони е дошъл в нашето заведение. От сутринта май се каниш да му кажеш нещо?
Старецът упорито мълчеше, но споменатото име накара останалите да трепнат.
– Да, уважаеми дами и господа – чу се гласът и на другия мъж, чийто басов тембър натежа от патос – пред вас е самият той. Великият, търсеният, неуловимият Дан. Сега той е гладен и преследван. Ще остана тук за малко и ако вие не навлечете с глупостта си справедливия ми гняв, ви обещавам, че след нашето заминаване ще бъдете живи и здрави. А сега, госпожице – обърна се той към Мария – почерпете уважаемата аудитория с бутилка уиски, платена лично от господин Катони.
Старецът моментално се разшава.
– Ей, чудесно е да има един истински бандит край теб, а? – обърна се той към другите, но при вида на забитите им в пода погледи се смути. Оживи се отново, когато Мария разля течността в чашите на всички, но не и в неговата.
– Господин Катони каза, че черпи всички ни – той впери поглед в престъпника.
– Много ви моля – прекъсна го Мария – не му позволявайте да пие. Бездруго е започнал от сутринта.
– Добре, момиче – кимна Катони – не се притеснявай! А сега да минем към по-делови въпроси. Чий е самоходът отвън?
– Наш – каза Хаансен и се надигна от стола.
– Седни си на мястото, старче! – рязко го прекъсна придружителят на Катони.
– Наш, казваш? – повтори Дан. – Щом е наш, наш да е! Защото тази машина, господин…
– Хаансен…
– … господин Хаансен, ми е крайно необходима за спасяването на собствената ми кожа. Ясно ли е?
– Разбира се – отвърна възрастният човек.
– Аз и моите хора – той кимна към брадясалия пълен мъж до себе си и андроида, пиещ някаква маслена течност на бара за роботите – имаме нужда от това всъдеходче и ще ви помолим да ни услужите с него за малко.
– Но това е – обади се госпожа Хаансен – това е… – и млъкна като човек, осъзнал безсмислието на своя протест.
Катони се опъна върху стола, отпи от уискито и се обърна към стареца.
– Е, дядка, какво си искал да ми кажеш?
– Аз, такова, познавах Хю Бързия – започна старецът – но той не може дори да се мери с тебе. Той не е никакъв… докато ти…
Арен отново бе надянал защитната броня на безразличието, спасявала го толкова пъти от случайни запознанства и празни разговори. Хората наоколо му изглеждаха безкрайно чужди, навярно защото мисълта му още витаеше в оная стая с картините… Отново бягаше от действителността. Това бягство обаче бе започнало да му омръзва. Трябваше да направи нещо…
Вдигна поглед и срещна очите на Катони. Вероятно го бе наблюдавал скрито, защото забеляза някакво неудобство в тях. Бяха дълбоки, умни и добри очи. Но само за миг, след което отново възвърнаха обичайната си хладина.
– Да, да – протегна се нехайно гангстерът – приятно е да се върнеш тук, между живите! Ти какво смяташ, приятелю? – обърна се той към Арен.
– Навярно си прав, Дан, защото на тази планета има толкова мъртви и погребани неща, за които е тъжно да си спомняме.
Размениха още няколко подобни фрази, след което и двамата потънаха в мислите си. Останалите не смееха да нарушат настъпилото мълчание и само потропването на съдовете, които Мария разнасяше между кухнята и масите, огласяше помещението.
Арен бе срещал и друг път представители на тази изчезваща вече раса на демонични натури, открили покой и избавление в бунта и разрушението. Както Пясъчната раждаше своите бури, за да отприщи натрупаната от близкото светило енергия, така и хармонично устроеното им общество се нуждаеше от личности, които да се опълчват срещу леността на мисълта и доверието в догмата. Неподвластни на никаква вяра и преклонение, необвързани със съмнителната сплотеност на Единния пръстен, развели гордо черния флаг на аморалността и цинизма върху допотопни звездолети, призовали за светица закрилница Вечната несигурност, тези силни мъже имаха смелостта да хвърлят ръкавица в лицето на педантичната подредба. Такива като Дан Катони дялаха камъка на времето с не по-малка сила от истинските творци, към които цял живот Арен бе желал да се числи. И ако чрез шепите на изкуството хората отпиваха от познанието и хармонията, то съществуването на непокорните им напомняше за неизчерпаемостта на живота. Те го живееха, като рушаха всичко наоколо, включително и себе си, и в този стремеж към саморазруха те с Дан си приличаха.