– Куцалане – питам аз – там, в оная болница, в която лежах безпомощен и безнадежден, какво стана с мен?
Куцалан мълчи. Аз чакам. Знам, че ще ми отговори. И ще ми каже истината, защото те не могат да лъжат.
– В болницата ли? – пита уж небрежно.
– Да, в болницата.
– Ами – запъва се вълкът – в оная болница всички умряха.
– И аз ли? – питам, макар да знам отговора.
– Да, и ти умря.
Светът не спря да се върти и слънцето не се срути върху ми. Просто мъглата в ума ми изчезва и всички парчета от филма се нареждат в блестящи кадри, достойни за Оскар.
– Умрях, и после? – питам безжалостно. Куцалан ме гледа, но нищо не мога да прочета в погледа му.
– После те направихме наново.
Смея се пресипнало.
– Направихте ме? Аз кукла ли съм, робот ли съм, андроид ли съм? Затова ли съм имунизиран против радиация, затова ли мобилните мини ме прескочиха, затова ли ми е мътен умът? Е, свърших каквото трябваше да върша, сега можете да ме изключите, да ме прекратите, да ми пуснете програмата „Инфаркт“. Или ще се върна в щаба, за да послужа на нашите за модел.
– Ти беше единственият оцелял, който знаеше къде е къщата и как може да се спре. Иначе войната щеше да продължи безкрайно. Ние нямаме сили да се борим срещу машините. Затова те възкресихме и те създадохме наново. Нямаше как, ти умря там в болницата, а мъртъв не ни вършеше работа.
Това му харесвам на Куцалан. Каквото му е на душата, това му е и на езика. А езикът му е голям и дълъг, много неща могат да се съберат отгоре му.
– Значи аз съм изкуствен? Биоробот или там каквото е. Браво бе, как ще се обяснявам на хората сега?
Куцалан гледа встрани и усещам, че пак нещо страховито е кацнало на езика му.
– Всъщност хора няма. Или почти няма. Тук-там останали групички, като тази на Спир, но и те ще изчезнат. Ще станат несъществуващи. Успяхте да се самоизтребите с разни насочени радиации, генни бомби и прочие щуротии.
– Ааа – викам тържествуващо – значи ние сме се изтребили и сме оставили всичко на вас, да се ширите и разпореждате с цялата земя. Затова ли ви сътворихме, затова ли от онези парчетии, които открихме, ви създадохме наново – вас, митичните същества? Помощниците в мир и бой.
– Нищо не можехме да направим. Всичко стана много бързо. После тази къща и умните машини започнаха да ни унищожават и ние нямахме избор, трябваше да те възкресим.
– Господи Иисусе – викам налудничаво – имаш си конкурент. Несъществуващият възкръсна. Куцалане, кажи ми, че съм луд и че съм в лудница, а ти си главният лекар.
Умът ми се плиска тревожно и не може да намери изход. Хубаво ще да е, да съм полудял, а не възкръснал. Хубаво ще да е всичко това да не е истина, да се окаже, че е сън и ще се събудя… Къде? Може би в болничното легло?
– Куцалане – питам умолително – какво ще правя сега?
– Ние те създадохме по най-добрия възможен начин. Ти ще си част от този свят, както си бил досега. Ще намериш начин да продължиш живота си. Нали говореше нещо за къща край гората. Хора там сигурно няма, но къщата стои и гората сигурно стои.
– Глупчо глупав – смея се горчиво – за какво ми е гора без хора, за какво ми е къща без приятели? Вила ли ще ми е дружка, дето не смея да я погледна, кой бе, човек, кой? Кой ще е с мен сега? Като аз не съм и човек, а не знам си какво, робот ли, голем ли, урод някакъв.
Някаква дива мъка се надига в мен. Всеобхватна и пречистваща.
– Като ме създадохте толкова съвършен, сетихте ли се да ми възкресите и сълзите, та да мога да си порева поне – питам и усещам как сълзи, едри колкото бобени зърна, се стичат по лицето ми и с трясък падат на земята.
Хлипам, рева и смъркам сополи.
Близнаците са се приближили до мен и ме гледат. Очите им са големи и черни и в тях се отразява сополивото ми лице. Пресягат се и хващат ръцете ми със своите възлести дълги пръсти. Те са топли и странно нежни и леко галят дланите ми. Търся с очи Вила. Няма я. Внезапно дълга черна коса се стича покрай лицето ми, нежни ръце се обвиват отзад около шията ми и Вила се притиска до гърба ми. Главата ù поляга на рамото ми. Сега вече сълзите ми излитат като от фонтан. Затварям очи. Мамник се обажда нейде наоколо, но не писка зловещо, като за мини или радиация, а пее някаква странна и нежна песен. Отварям очи и виждам муцуната на Куцалан на пет сантиметра от лицето си. Отваря леко уста, в която зъбите святкат като звезди в тъмна нощ, примижава и облизва сълзите ми. Езикът му е грапав, топъл и един такъв розов и мек досущ като пантофа…