Спирам да плача и се мъча да мисля за друго, понеже Куцалан има телепатична чувствителност и не е желателно да мисля глупости в присъствието на стокилограмов вълк.
Редактираха: Иван Крумов, Вихра Манова
Публикации:
1. Антология „Таласъмия 2004“ – „Квазар“, 2005 г.
2. Сборник „Несъществуващият Вирт“ – „е-Книги“, 2010 г.
По пътя незнаен
Ивайло Иванов
Път…
Прострял се е пред мен като безкрайна сива змия, препасала сякаш целия свят. Вече не помня от колко време все пътувам и пътувам. Десет години ли станаха, двайсет ли?…
Страшното е, че не зная накъде съм тръгнал.
Спомням си оня ужасен ден, в който до мен достигна вестта, че вече нямало змейове. Ей така – нямало. Никой не разбра защо.
Хората реагираха различно. По-младите се радваха, че вече няма кой да им отнема изгорите, а старците упорито разправяха, че без змейове хептен сме я оплескали: кой сега ще пази селата от врагове и нивите от градушка? Били задигнали някоя и друга мома – голяма работа! Като че ли угрите не го правят? Само че след тях и трева не никне – и добитъка ще задигнат, и хамбарите ще опоскат, и покъщнината ще плячкосат, и ще скъсят с по една глава всеки, дето не е успял овреме да си плюе на петите. А пък дето е минал змеят – там земята прилича на градина. Какво от това, че понякога го прихващат едни…
Да, ама кой слуша старите? Нали даже и самите те, когато са били на възрастта на децата и внуците си, а кръвта им е кипяла в жилите, също са търсели собствени пътища – без да слушат бащите си? А и по българските земи отдавна сновяха хора в дълги тъмни роби с кръстове в ръце, които обръщаха народа към новата вяра. Тя пък проповядваше за един нов Бог – щедър и милостив. И всичко, което не било от него, било от силите на Злото. Също и змейовете. И хората преставаха да вярват в тях.
Мисля, че именно това затри змейовете – а не магьосаните оръжия или могъщите заклинания, с които поколения наред човечеството непрекъснато преначертаваше границата между двата свята.
Хората просто нямаха повече нужда от змейове. Нали имаха новия си Бог, имаха светии закрилници, имаха молитви за всичко. За какво им бяха змейовете?…
Никой не разбра къде са се дянали и какво е станало с тях. Просто вече нямаше змейове, и туй то.
Да. Спомням си оня ден, когато до мен достигна вестта за тяхното изчезване. Тогава се качих на коня и тръгнах нанякъде. Сякаш това бе последният ден от моя живот. Не помня изнизалото се покрай мен време. Ям каквото докопам, нощувам където завърна… Откак съм тръгнал, не съм вадил меча; може вече да е ръждясал, а може и съвсем да е клеясал за канията. Мечият калпак, стигащ чак до раменете ми, и дрехите ми от еленова кожа ме пазят еднакво добре и от зимните веявици, и от летните жеги.
Пътувам ли пътувам… Горкият ми аргамак! От многото пътуване бе изпосталял и заприличал на селско добиче.
Селото изникна внезапно пред погледа ми. Стотина къщи, скупчени в долината между хълмовете. Спрях и се загледах. Винаги правя така.
И може би ще правя.
Поне за времето, което ми остава.
Изпитвам някаква привързаност към местата, където живеят хора. Обичам дълго да седя и да се любувам на белеещите се дувари, лъскавите покриви и пушещите комини. Навяват една особена топлина… Напомнят ми за нещо, което никога не съм имал и надали ще имам някога. Винаги съм искал свой, собствен дом, в който да живея като всички останали. Иначе – колко му е да спра на някое място, да цаня майстори и да си вдигна къща за чудо и приказ – от бели дялани камъни, с червен покрив и дъбови порти.
Ама – не.
Че къща и дом не са едно и също. Че не се прави дом от камъни, греди и керемиди: друго трябва – друго… И няма ли го онова, другото, трупай колкото си щеш греди и камъни, не къща, палат може да съградиш, но никакъв дом няма да излезе…
Спуснах се по пътя към селото. Не пришпорих коня – нямаше закъде да бързам. Села много, пътища много… А и пред мен има толкова време!
Някои казват, че нямало край.
Не им вярвам.
Или не искам?…
Когато влязох в селото, вече се спускаше здрач. От прозорците струеше светлината на запалените свещи. Виждаха се силуетите на стопаните, които сновяха насам-натам из стаите, нареждаха вечерята, вдигаха пълни с вино рогове и чаши от ковано сребро…
Спрях в малката странноприемница в средата на селото. Вътре бе пълно с мъже, насядали около масите, които ядяха печени меса и шумно коментираха разни работи – ту своите селски неволи, ту поредния набег на угрите, ту царя Симеона. Ханджийката чевръсто подтичваше около тях с пълния мях и непрекъснато пълнеше каните.