Без да обръщам внимание на шумотевицата, се настаних на една маса в ъгъла, до която светлината от маслените лампи достигаше най-слабо. Седнах в сянката.
Тутакси дотърча ханджията и седна срещу мен.
– Вино? – кимна ми, хем делово, хем в поздрав. – Медовина, водица?…
– По-скоро – рекох – нещо за хапване. Ама да е повечко! И торба овес за коня ми!
Онзи само повдигна вежди към жена си и тя хукна да изпълнява заръката.
– Как те викат? – попита.
– Пламен – подхвърлих му първото име, което ми мина през главата. – А тебе?
– Вълкан – рече. После нерешително се огледа. – Ама допреди двайсетина години бях Курт. Ти… българин ли си? – наведе се той към мен.
– Българин! – казах кратко аз и свалих калпака. Побутнах го към края на масата.
– Гледам, че меч носиш – рече. – Откъде идеш?
– Отдалече.
– А-хъм – промърмори Курт-Вълкан – а закъде си тръгнал?
– За още по-надалече.
– А-хъммм – хмъкна пак той – не си от приказливите.
– Не съм.
Тъкмо тогава ханджийката стовари пред мен едно огромно блюдо, в което върху подредени малки лукчета бе кацнал огромен, вдигащ пара печен овнешки бут. Ароматът ме хласна право в главата и сякаш изпълни всяка моя фибра!
В един миг забравих и за пътя зад и пред мен, и за змейовете, и даже за ханджията Вълкан, дето сега ме гледаше с такава наслада, и лакомо заръфах месото. Да опустеят и старите, и новите богове, вери и имена – толкова време не бях слагал нищо в устата си!
– Тъй, де – засмя се жена му – за юнака – юнашка трапеза!
И сложи на масата няколко дебели порязаници топъл хляб.
Изобщо не усетих кога ханджията бе станал от масата и бе хукнал насам-натам из странноприемницата. Майната му – дошъл съм да ям, а не да приказвам!
Почти вече приключвах с бута, когато внезапно един звънлив глас прекъсна охотата ми:
– Здравей! Искаш ли медовина?
Вдигнах очи. До мен се усмихваше момиче с пълна ока в ръце. То ми смигна закачливо, сякаш повтаряйки въпроса си без думи.
Избърсах се в кърпата, която ханджийката се бе сетила да сложи на масата, и също без думи посочих с поглед празната чаша срещу мен, отвръщайки на усмивката.
Тя се настани срещу мен и някак важно се облакъти на масата.
Хубаво момиче! Косата ù бе нежно-кестенява и падаше на ситни къдрици по раменете. Няколко кичура от нея бяха стегнати в разноцветни ленени панделки. Дори през оскъдната светлина, която идеше насам, се виждаше как очите ù зеленеят в игриви, палави искрици от младост. Сякаш Слънцето бе слязло от небесата и бе седнало да ми прави компания тук – в тоя вмирисан есенен хан, в селото, чието име така и не бях научил…
– Красавец си – подхвърли тя кокетно – ама да се беше изкъпал!
– Как се казваш? – попитах, смутен от забележката ù. Че наистина не съм се къпал повече от месец. Сигурно смърдя на пръч.
– Светослава! – сякаш изчурулика.
После изведнъж сведе поглед:
– Не ме гледай така…
– А друго име нямаш ли си?
– Нямам си! – засмя се тя и отново вдигна очи към мен. – Мама и тате са покръстени, преди да се родя. А твоето име как е?
– Пламен ме викат – повторих онова, което бях казал на ханджията.
– А другояче викат ли те? – върна ми със смях въпроса.
– Аз… – рекох – имам много имена…
Небеса, колко бе хубава!
– Хех! – разкърши тя рамене – Чуден човек си, Пламене! Хората имат по едно или две – а ти казваш: много си имал… Не ме гледай така! – този път не сведе глава, а вби очи в моите с нахална по момичешки усмивка.
Повдигнах рамене.
– Знам, че съм хубава! – продължи тя. – То ми личи! – и закачливо се заизвръща наляво и надясно, та да я видя по-добре. – Ама и да ме гледаш, и да не ме гледаш – няма да съм твоя!
– Защо? – подех играта и аз.
– Защото съм на змея!
„… на змея! – прокънтя като камбана в ушите ми. – … На змея!“
Ако ще да бе паднал гръм посред тая странноприемница и да бе помлял всичко вътре барабар с масите и хората, пак нямаше да ме втрещи чак толкова! Змеят ли?…
– И други чакат за медовина! – игриво ми се изплези тя и понечи да стане.
Скочих след нея:
– Не… – задъхах се. – Светослава… чакай! – дръпнах я за ръкава. От очите ми бе избила влага. – Чакай!… На кого каза че си?
– Стресна се, а? – изкиска се тя шеговито и пак седна срещу мен. – Мен ме люби змей!
Сякаш изведнъж преминалите покрай мен години се стопиха като ледени късчета самота… а жаравата на спомена ги превърна в пара и ги запрати някъде далеч, далеч – в мрака на небитието, откъдето няма връщане.