Мълния раздра нощното небе.
– СВЕТОСЛАВО! – изтрещя гръмотевицата.
Тя скочи пребледняла и набързо навлече робата.
– Змеят!… – изписка.
– ДА НЕ ИСКАШ ДА УБИЯ И НЕГО, И ТЕБЕ? – продължи да цепи въздуха хряскането отвън.
Светослава се бе свила в ъгъла на стаята. Беше стиснала очи от ужас.
– Не бой се! – опитах се да я окуража, но сега тя надали виждаше и чуваше нещо друго освен собствения си страх.
Бръкнах в дисагите си и извадих шепа магьосана пепел от огнището на Димна Ангелина. Отворих прозореца и я запратих навън в тъмното.
– Ъ-хъ… – задави се гръмовният глас. – Ъ-хъ… Ще ми паднеш… ще ми паднеш ти! Ъ-хъ…
И тътнещото свистене на змейовите крила профуча току съвсем над нас, а после се изгуби към планината.
– Ти… – очите на момичето светеха от изумление – ти го прогони?!
Целунах я по челото, без да кажа нищо.
– Наистина ли можеш да го убиеш? – додаде плахо тя.
– Мога – макар и тих, гласът ми звучеше твърдо.
Ех, Светославо, Светославо… Тя навярно си мислеше, че щом го казвам, то змеят със сигурност няма никакви шансове срещу мен. Всъщност това изобщо не бе така – който и да е змей в битка срещу мен има равна възможност за победа. Впрочем именно това ме отличава от повечето човеци – за разлика от мен, те не могат да застанат с меч срещу змея и да се надяват, не просто на победа, а на даже и на оцеляване.
– А може би пък не заслужава да умира – вдигна поглед тя към мен внезапно – ами ако наистина е последният?…
– Права си – искрено се съгласих с нея – може и да не заслужава…
– Тогава… – объркано занарежда тя – не можеш ли просто да го прогониш? А?… Не искам да му ставам жена, но и той пък поне засега нищо лошо не е сторил, ни на мен, ни на селото. А и жива твар е… Защо да умира? Аз… аз не го искам… но му прощавам.
Стиснах очи. Това беше учението на новия Бог! Сякаш самият Той говореше чрез устата ù: Да простиш… Дали това момиче съзнаваше, че всъщност е по-силно от мен? На нейната прошка и нейната забрава не могат да се опрат никакви змейове с всичката си мощ.
– Така е, Светославо – седнах на леглото аз и замислено се загледах в нощната чернота зад прозореца, чудейки се какво да ù отвърна – но не затова трябва да умре той…
– А за какво?
Леко я погалих по бузата:
– Който много знае – опитах се да се пошегувам – бързо остарява!
Тя се засмя:
– Тогава ти трябва да си много стар: я какви неща само знаеш!
Беше се успокоила.
– Тъй, де! – казах. Разговорът определено пак отиваше към задявка. – Не виждаш ли колко ми е голяма брадата? Това е защото бързо съм остарял!
Заедно посрещнахме изгрева. Всъщност Светослава още спеше под дебелия козяк, аз се бях подпрял на перваза на прозореца, мълчаливо вперил поглед в кървавото око на слънцето, което надничаше иззад студените хълмове на планината.
Горуне, Горуне… Ще почакам още няколко дни до пълнолуние, а на следващата сутрин – или ти, или аз! Колкото повече расте Луната, толкова повече намалява силата на змея. Моята също. Е, след пълнолуние с Горун нямаше да сме слаби като младенци, но доколкото можех да предполагам – Горун беше млад и нощното светило беше по-безпощадно към него, отколкото към мен.
Димна Ангелина… Старата магьосница, в чиято дървена хижа бях прекарал последната зима. Тя ми разказа това за Луната. Не знам годините ù, но неизброимите бръчки по лицето ù бяха тъй дълбоки, че може би вече бе прехвърлила стоте. Въпреки това, дали от стройната ù фигура, дали от неугасналия устрем на погледа ù или от благородството на лика ù, човек усещаше, че на младини е била много, много красива.
Тя умееше да прави магии. Можеше дори да сваля месечината от небето. Казваше, че това се прави само по пълнолуние, защото тогава Луната се е напила с магическа мощ от всички змейове, самовили и духове от горите, реките и моретата. И идвала месечината при нея, в образа на бяла крава. От млякото ù се правили най-могъщите магии, защото в него била всичката сила на Луната.
И все пак…
И все пак аз не съм роден, за да убивам змейове. Не искам да убивам змейове! Дори и Горун. Но трябваше да го направя. Но не за да умре – не: за да живее… И мисля, че знам защо изчезнаха змейовете. Димна Ангелина ми го подсказа.
Излязох от стаята, като оставих Светослава да спи под топлия козяк, и слязох в хана.
– Няма да дам дъщеря си на чудовище! – разпалено ръкомахаше Курт-Вълкан. – Ако поне тя го искаше, тогава щях да си помисля, ама…
Жена му го слушаше зад една от масите, скрила лице в шепи, без да спира да повтаря:
– Ще ни изтрепе… ще ни изтрепе!