Чевръсто слязох от коня и предпазливо поех по вятърната диря. Можех ли да си го представя допреди няколко дни? Уж толкова време давах мило и драго, само и само да видя отново змей, а сега безшумно пристъпвах с магьосан меч в ръце към леговището му, твърдо решен да го убия…
Не след дълго пред мен се показа добре скрит между дърветата широк вход на пещера. Но дирята по вятъра не идеше от там.
– Къде си? – беззвучно се движеха устните ми, а очите ми шареха по посока на следата.
Ето го!
Горун се бе изправил върху един голям камък встрани от пещерата, огромен и чорлав, с ръце на кръста и вперен в мен ироничен поглед. Люспестата му кожа блестеше на оскъдните есенни лъчи, надменно и самоуверено. Опашката му пореше в осморки въздуха около него, от устата и ноздрите му се виеха кълбета дим, а крилете му потрепваха свирепо. Истински змей… див и страшен!
– ДВУКРАКО НИЩОЖЕСТВО! – прогърмя гласът му. – Какво търсиш тук?
Приближих се още малко с меча в ръка.
– Дойдох да ти кажа – през годините гласът ми не бе загубил яснотата и силата си – да оставиш Светослава! И да се махнеш оттука!
Искри изскочиха от очите на змея:
– МОЯТА СВЕТОСЛАВА ЛИ???
– Не е твоя!
Той се затресе в смях като от свличаща се каменна лавина:
– А ЧИЯ Е?
– Моя! – произнесох твърдо.
Крилете му се разтвориха в смъртоносно плющене.
– ИНАК?
– Инак ще умреш!
Пастта му някак небрежно блъвна към мен дълъг огнен фонтан. Мястото, на което бях застанал, избухна в пламъци. Змеят се закикоти в смях, примесен с вой, скимтене и рев. После дълго гледа с интерес след отлитащия към небесата пушек.
– Еее-хееей… – грозно се ухили той нагоре. – Там ли си вече?
– Ммммм… не съвсем! – обадих се иззад гърба му.
Горун се извърна изблещен. По негова преценка вече трябваше да съм станал на въглен, а душата ми да му маха щастливо от облаците. Да, ама в живота нещата не винаги са такива, каквито ги искаме!
– Дръж се! – изсъсках към него и вдигнах меча.
Преди обаче да успея да направя и крачка, змеят вече се носеше към мен с разперени криле, замахнал с кривата си сабя. Двете остриета се срещнаха в гръмотевичен звън. Джаннн… Зин-зин-зин… Ударите му се сипеха бързо един след друг, но до един ги отбивах с ловки, премерени движения. След което нападнах аз, а на него му се наложи да се отбранява. По лицето на Горуна се четеше зверска ярост, сега примесена обаче с неописуема изненада. Той отбиваше атаките не по-зле от мен, като през цялото време ме къпеше в пламъци и хвърляше върху ми едри камъни, които смогваше да докопа със свободната си ръка от земята, без да спира да ругае ужасно.
Изведнъж мечът ми намери пролука в защитата му и с все сила се стовари върху рамото му. Горун изрева кански. Отсечената му ръка отхвръкна встрани, а от раната бликнаха потоци огненочервена кръв. Той падна. Бързо се присегна към откъснатия крайник, плюна върху кървящото месо и намести ръката си обратно. Злоба, страх и почуда напираха в дъха му:
– К-кой си ти?… Какво си?
– Раб божи в кожа! – отвърнах кратко, допирайки в гърлото му върха на меча.
Горун навярно усети как омагьосаното оръжие пие от силата му.
– Ще ми се да я видя… тая твоя кожа – и рязко се претърколи встрани, грабвайки сабята – опъната на тъпан за сватбата ми!
И отново замахна. С един удар избих оръжието му и отново го повалих. Мечът ми отново затърси гърлото му.
Внезапно Горун замря, зяпнал към мен. Като че ли яростта му се превърна в дим и отлетя… и остана само изумлението. Той с оцъклен поглед протегна ръка към лицето ми. В движението му нямаше злоба. Сякаш… сочеше нещо.
– Небеса!… Ти си… – и нокътят му се спря вляво на челото ми. Близо до слепоочието.
Върху една едва покарала мъничка люспа.
Хванах я с два пръста и рязко я махнах. Дори лицето ми не трепна. Свикнал съм… Усетих как от раничката по лицето ми се проточи тъничка, гореща струйка. Погледнах люспата. Крайчецът ù, с който е била вбита в плътта ми, сега бе обагрен в кръв.
– Страшно боли – поклатих с равен глас глава срещу него – когато ги изтръгвам…
Той седна. Все още дишаше тежко:
– Как ти е името?…
– Пламен – рекох – но става и Огнян. А защо не и Горун, Горан? Или Горянин… Ние имаме много имена…
Гласът му трепереше:
– Братко… защо дойде с оръжие? Как тъй змей срещу змей меч вдигна? Защо не дойде с мир? – Въпросите му валяха един върху друг, все тежки и болезнени като планина от нахвърляни една върху друга канари. – Ето… в неделя вдигам сватба… Кум ми бъди! Най-буйния хат ще ти дам… Заедно ще се веселим!…