– Не! – погледнах го рязко в очите. – Няма да има сватба, Горуне. Посегнеш ли към Светослава, ще умреш! От ръката ми ще умреш!
– Но… – той не знаеше какво да каже. – Защо? Змей си… Ти ли не знаеш какво е страст?!
Прав е! Аз ли не знам?… Но змейовата страст е алчна, безпощадна и пагубна. И векове наред сме я утолявали само и единствено с помощта на силата си. Но колко струва силата на оня, който не може надви собственото си безумие? Та нали именно заради това хората престанаха да вярват в нас? И именно за това ни осъдиха да бъдем забравени!
– Светът се промени, Горуне – заговорих тихо – хората се промениха… И ние трябва да се променим…
– Хората! – прекъсна ме ядно той. – Пъплещи по земята, хилави двукраки червеи!… Дето спряха да ни почитат! Ще им го върна тъпкано!
– Как? – сопнах му се аз. – Като избиеш едно село и грабнеш една мома? Днеска тая, утре друга… И за да не те кълнат постоянно, сегиз-тогиз ще разкарваш по някой и друг облак от нивите им, та да си заработиш награбеното. Ей по тоя път сме вървели досега! Ето къде ни изведе!
– Ама аз им обещах – защити се събратът ми – дават ми момата, поемам селото! И докато съм жив, косъм няма да падне от главите им, а земите им ще се къпят в плодородие! Мигар не е честно?
Лицето ми се сви в болезнена гримаса:
– Вече не е тъй, Горуне! Те си имат нов Бог… А тоя нов Бог знае само да дава и прощава. Не е като нас. Той е добър и щедър… И не чака нищо в замяна, разбираш ли – изстенах – нищичко!
– Тогава?
– Остава да намерим друг път, Горуне, да се променим и ние… и да им дадем повече, отколкото новият им Бог може да им даде! Без да искаме нищо. За да ни има, Горуне – този път моят глас затрепери – за да ни има…
– Да дам??? – ревна Горун. – Какво да им дам? Небеса! Че аз нямам нищо!…
– Имаш! – спокойно му отвърнах аз. – Не забравяй, че новият им Бог е там – и посочих към небето – а ние с теб сме тук! Помниш ли времената, в които си бил дете и още не си можел да летиш, а само си подскачал по горските поляни, пърхайки с криле? Как си играел с малките горски зверчета и си давал, без да знаеш какво е да вземеш… Когато дъхът ти още не хвърляше пламъци, а беше просто топъл… И как дори в най-лютите зими той сгряваше земята и от него по нея цъфтяха незабравки?…
– Искаш да се накажа да бъда човек ли? – изрева той зловещо. – Като тебе?
– Искам да кажа, че новият им Бог…
– Новият им бог е лигльо! – прекъсна ме злобно Горун. – А ти си предател!
И отново налетя срещу мен с кривата си сабя. Отбих удара. Оръжията ни отново зазвънтяха в бясна стръв едно срещу друго.
– Не, Горуне! – ревнах и аз насреща му. – Ти си предателят!
Острието на меча ми се спусна шеметно напред, право към гърдите му. И лакомо потъна в тях с глух трясък на разсечени плът и кости.
Сабята падна от ръката му. Горун остана няколко мига така, раззинат и вцепенен, като ужасено местеше погледа си ту към мен, ту към изгарящата гърдите му рана, а сетне бавно се свлече върху накапалата есенна шума. Кръвта му заплиска върху нея.
– Братко… – захриптя той, а от устата му потече кръв. – Какво правиш, братко?… Та ти ме убиваш?
Прибрах меча в ножницата. От очите ми отново бе избила проклетата влага. Мен, който бях нанесъл удара, ме болеше също толкова свирепо, колкото и него, който го понесе.
– Ти – изтръгна се като вопъл от гърлото ми – отдавна си мъртъв. И всички като теб.
Горун риташе в агония. Стенеше, ревеше, хъркаше…
– Знаеш ли – рекох му на тръгване – най-трудно ми беше да си спомня – сведох глава – незабравките…
Унило се спусках надолу към селото. Не пожелах да го доубия. Беше смъртно ранен, но знам ли – ние, змейовете, не умираме толкова лесно. Може би… може би просто исках той да оживее… и да разбере…
Цял живот съм търгувал със силата си. Пазел съм селата, а после съм обирал най-едрите класове от нивите, най-налятите гроздове от лозята и съм грабвал момите. Гледах ги как набързо се състаряват и повяхват – една след друга, една след друга. Старееха и умираха, също като конете, които бях сменил, откак не помня кога тръгнах на път, като ме оставяха все по-сам и по-сам. Все се бях питал какво им липсва: имаха най-белия хляб, най-ароматното вино, най-крехките мръвки; имаха мен – най-могъщия, най-силния! А на тях им е липсвала свободата – не просто да правят с живота си каквото пожелаят, а и най-елементарната: сами да изберат това, което им давах. Също и незабравките. Да, разбира се… незабравките.
Но дойде новият Бог – и станах излишен…
И в деня, в който ни забравиха, поех по белия свят, крещейки без глас към небесата моето голямо „ЗАЩО?“. Но небесата мълчаха. Сега там се бе настанил новият Бог. Който гледаше само към тях – двукраките пъплещи нищожества. Защо, защо, защо?… Какво имаха те, което да го нямам аз?