Този път стигнах по-бързо. Нали знаех накъде да вървя.
Горун го нямаше. Слязох от коня и се завтекох към мястото, на което вчера го видях да пада, пронизан от омагьосания ми меч. Земята беше разорана и обгорена, но сега по нея личаха рехави, синьо-зелени петна.
Незабравки…
Приклекнах и ги погладих с ръка. Да – незабравки… Колко са много!
Значи е жив! Значи е поел!
Изправих се и закрещях във възторг към небето:
– Горунеееее!..
– Е… Е… Е… – отвърна ми ехото.
Не! Не към небесата…
Не там!… Той е разбрал! Той е тръгнал по незнайния път – нашия обсипан с незабравки мост през забравата.
Ще го видя ли някога пак? Ще го позная ли?
Не знам…
Знам само, че долу в селото ме чака жената, която ме бе избрала. А аз бях избрал нея. Чака ме пътят, по който бях тръгнал. Първият ден от моя живот.
Чака ме истинска сватба – с истински свирачи, истинска музика и истинска веселба.
Като на всички змейове и змеици, които се сбогуваха с висините на облаците и заживяха като човеци сред хората. И като тях щях да взема човешка дъщеря – Светослава, която обичам и която ме обича. И завинаги да се обрека на нея, а тя – на мен; там – пред самия олтар на новия Бог. В собствения му храм! Това ще е победата ми над него. Моята победа. Нашата победа…
За да ни има!
Даааа… Ще цаня майстори. Ще съградя оня дом, който винаги съм искал! Че къща и дом не са едно и също. И мисля, че намерих онова – другото… Което прави от къщата дом, от силата – мъдрост и от страстта – щастие. Ще дочакам да се радвам на деца и внуци. Ще ги гледам как растат, неподозиращи нищо за потеклото си, тайната за което ще отнеса при новия Бог.
Но не завинаги – не: те ще си спомнят. Разбира се, че ще си спомнят! И ще ни простят. Нали тъкмо на това ги учи новият Бог?…
И пътят ще ни изведе от плесента на забравеното минало. Незнайният път…
И ще го следвам.
Поне за времето, което ми остава.
Редактира: Емануел Икономов
Публикации:
1. Антология „Таласъмия 2004“ – „Квазар“, 2005 г.
2. Алманах „Литературна Варна 2005“ – „Славена“, 2005 г.
3. Алманах „Български фантастични ваяния 2005“ – „ЕГИ“, 2005 г.
Господаря на вълците
Йоан Владимир
Догарят свещите. Мънички, мънички пламъчета, треперят, а каква сила и страст ми носят тук, в тъмното…
Краката ми са премръзнали. Ръцете си мога да стопля с дъх, но краката не. Завих се с две одеяла и пак зъзна.
Налях си вино. Червено, тежко, тръпчиво. Сгрява тялото и отпуска душата, а и след него вече не усещам глада.
Пресегнах се и закрепих на коленете си книга. Разгръщам я с обич. „Добра вест за Господаря на вълците от смирения божи пастир Йоан“ – зная тази книга почти наизуст, но въпреки това не спирам да я чета…
… Малцина знаят, че още преди да се посвети на Княза на Сен, Господаря на вълците бил предостоен мъж.
Дядо му Момчил Мито бил по-малък брат на храбрия Никола, протосеваст на българите и управител на крепостта Мосинопол. Същия, за когото се знае, че никой кон не можел да носи тялото му, затова влизал в бой върху колесница, теглена от буйни жребци.
Баща му Дамян Песнопоеца служил при великия цар Михаил и се бил с него при Велбъжд. Той е онзи прочут воин, който дълго бранил посеченото тяло на царя на българите, като въртял два меча и пеел боен химн, за ужас и почуда на враговете си. От неговата песен сълзи покапали от слепите очи на краля Стефан Дечански и когато битката свършила, той поискал да ожени младия мъж за една своя сродница – българската принцеса Мария, племенница на премъдрата кралица Теодора.
От нея, от майка си Мария, Господаря наследил правото си да властва над Меропа. Тя била внучка на великия крънски деспот Алдимир и пресветлата деспина Мария, която е родна дъщеря на христолюбивия цар Смилец и сестра на клетия прокуден цар на българите Йоан Комнин Дука Ангел Палеолог. Тя, майка му Мария, била също и потомка на мелнишкия деспот Слав. На нейната кръв се крепи правото му, а ония, които го хулят и твърдят, че с метеж и убийство е взел деспотската си корона, са най-долни лъжци.
Като сродник на царе, крале и василевси, не е чудно, че когато се родил, Господаря бил изкъпан в светена вода, повит в багреница и кръстен от трима епископи. Затова по-късно василевсът Йоан Кантакузин го нарече севастократор и любим брат. Затова и василисата Анна Савойска му предложи ръката си и опеката над сина си Йоан Пети. Сами решете дали са прави ония лъжци и хулители, които разправят, че се родил в конюшня, че го облизали и накърмили кучетата, че тия вълкодави отпосле той имал за братя и на тяхното мляко дължал бесния си нрав. О, юродиви безумци! Щеше ли Господаря да бъде наричан брат от най-благородни люде, ако сам не бе достоен по кръв за царска корона?