– Това са ми първенците – обяви Момчил и гласът му потрепна остро и предизвикателно.
Голямата гостна зала в дома на управителя на крепостта бе претъпкана с най-жалката сбирщина главорези, които Елена бе виждала. Млади и стари, покрити с грозни белези, с мръсни бради и захабени одежди, но с бляскави оръжия, с безбожно дръзки очи. Сякаш нарочно избрани да уплашат до смърт крехката търновска господарка. Девойката бе сама сред непознати, дори кучетата ù бяха останали вън, бе обградена от груби мъже и обсипана с любопитни погледи, но нито сянка на смущение затъмни челото ù, нито свян обагри страните ù. Стоеше пред тях с ръце зад гърба си, дишаше спокойно.
– Събрали са се да те посрещнат и почетат с трапеза и жертва.
Върху софри, направо на студения дъсчен под, бяха постлани кърпи, а по тях наредени блюда с дивеч, димящ хляб и прясно сирене, ябълки и кани студено вино. Момчил седна на пода край най-близката софра и Елена без колебание коленичи до него. Мъжете насядаха също, но никой не посегна към храната.
През отворените врати влязоха още двама мъже. Единият носеше на поднос тънък нож с костена дръжка, другият държеше за краката бял петел – огромна птица, която пърхаше и се мяташе в ръцете му. На шията на петела бе завързан шнур от червени конци. Мъжете пристъпиха към девойката и тържествено ù поднесоха ножа.
– Ти си новата господарка тук – прошепна Момчил. – Ти трябва да го заколиш.
Гласът му бе подчертано вежлив, но ъгълчетата на устните му потрепваха присмехулно. Не така сдържани бяха в насмешката си мъжете наоколо. Видно бе как чакат да запищи или да се разплаче.
Елена се изправи и сграбчи птицата, стисна с две ръце врата ù, пречупи го и откъсна главата. Подхвърли нагоре диво пърхащото и плискащо кръв тяло, а кръвта от главата изцеди в чашата си. Вдигна чашата срещу лицето му:
– Наздраве! Да сме честити!
Изпи до дъно кръвта, бавно облиза устните си. Избърса ръцете си в една чиста кърпа и я преметна като дар през рамото му:
– Считай това за годеж.
Залата гърмеше от смях, одобрителни възгласи и суматоха в опит да заловят обезглавеното тяло на птицата. Но лицето на Момчил бе станало строго и някак тъжно.
– Бог да благослови хляба ни – каза той и разчупи една пита.
По обед пристигнаха свитата и чеизът ù. Четирима слуги и една възрастна прислужница, двама коняри с двадесет и шест коня, няколко сандъка, пълни с камшици, ризници и кинжали, и още шест огромни кучета.
– Знаех си – отбеляза кратко Момчил, когато я видя преоблечена с кожени войнишки дрехи, с тежък меч на хълбока, размахала боен бич от здрава кожа с остри метални шипове по края. Две от кучетата я следваха по петите.
– Няма да се преструвам. По-добре отсега да ме видиш каквато съм.
Ръката, с която стискаше камшика, беше изтръпнала, другата – положена върху дръжката на меча, бе мокра от пот, но очите на Момчил бяха непроницаеми. С вирната предизвикателно брадичка, изопната от напрежение, Елена се взираше в тях и се мъчеше да отгатне какво крият – укор, одобрение, присмех? Щеше завинаги да запомни очите му в този миг – живи, тъмни очи, в които радостта и тъгата се сплитаха меко, с топъл блясък…
– Александър ми обеща невеста, а ми праща войник – не се оплаквам! Видях и конете ти. Великолепни животни. Това ли е зестрата за дъщерята на болярина Раксин?
– Ти получи девет крепости.
– Ще съм честен с тебе, Елено. Седем от тия крепости са си мои отдавна. Тука, в Стенимахос, съм бил винаги добре приет. А в Плъвдив, така или иначе, никога няма да заповядвам.
– Злато ли чакаше да ти донеса?
Елена нямаше злато. Още преди да почине, баща ù бе разорен, защото бе гледал на държавната хазна като на собствена. Само че не в обичайния смисъл, а тъкмо наопаки. Друг ковчежник навярно би харчил от хазната за собствени нужди, но баща ù я допълваше за сметка на своите си имоти. Дълги години двамата с него бяха живели скромно, почти бедно, за да насмогнат на широките пръсти на самодържеца. Всичко, което ù беше останало от богатството на баща ù, Елена бе взела със себе си.
– Не. Чакам от тебе здрав гръб и подкрепа от север. Чакам и да разбера защо великият логотет Филип и могъщият протовестиарий Раксин са допускали в държавните дела едно момиче.