– Не вярвай прекалено на слуховете, господарю.
– Недей, не ме наричай така, не съм свикнал. Тук всички ме наричат по име… На слухове не вярвам, Елено, на очите си вярвам. Прочетох брачните книжа. Трябва да имаш големи заслуги пред самодържеца Александър, за да поиска да те обявя за мой наследник.
– Необичайно е, да. Обаче погледни ме, Момчиле. Какво ще стане с мене, ако загинеш? Ще стане ли от мен монахиня?
Момчил плъзна поглед от вирната ù брадичка по леката плетена ризница, по меча, камшика и високите до коленете ботуши, отметна глава и се засмя.
– Ето, виждаш ли – спокойно заключи Елена.
– Латините имат монаси бойци. Все едно. Още не смятам да умирам. Ще ти кажа истината, Елено. Не исках съпруга, не исках и крепости. Исках само силен съюзник. Водил съм много битки, имал съм много съюзници. Сега за първи път ми е нужен съюзник не за война, а за мир. Трябва да опазя мира в планината, докато узурпаторът Кантакузин разкъса латинската кучка и паленцето ù. Или тя него. Виждаш колко съм откровен.
– Знам това.
– Александър ми наложи в тоя съюз и съпруга. Нека. Ако тази е цената да опазя земята си, готов съм да се оженя. Но за да посоча наследник, трябва да имам син.
– Само Бог ще реши.
– Не! Аз решавам!
В очите му лумнаха огньове, но девойката спокойно издържа изгарящия му поглед.
– Планината – продължи бавно Момчил – е моя. Всичката планина между Марица, Струма и морето. Не съм готов да я дам на никого. А когато му дойде времето да посоча наследник, той ще е моя плът и кръв. Без значение дали ти ще си майка на сина ми… или не. Това е думата ми и така ще бъде.
– Какво ми предлагаш тогава?
– Място на съвладетел, докато си жива. Първо мой, после и на моя син. Ще се погрижа, ако умра преди теб, синът ми да не те прати в манастир. Давам ти думата си. Ако не си съгласна, можеш да си идеш още утре. Ще те изпратя със същата почит, с която те посрещнах.
Елена вдигна ръка и без нужда приглади кичурите коса зад ушите си.
– Не. Ще приема думата ти, Момчиле. Кога мислиш да се оженим?
– Две недели преди Еньовден. Поверявам грижата за сватбата ни на тебе, имаш достатъчно време. Сама реши каква сватба ти е по сърце.
Елена кимна.
– За да я подготвиш, разполагай с хазната ми и людете ми както намериш за добре. Недей да ме търсиш за нищо. Аз с всичко съм съгласен.
– Твърде щедър си с мене, Момчиле. Нима защото не се уплаших да убия едно пиле и да се оцапам с кръв, реши да ми се довериш?
– Не. Онова одеве беше шега. Малко груба, признавам, дано ни простиш. Но си права, Елено, че е хубаво да се видим какви сме от първия ден… Ето, и аз нищо не скрих. Вярвам ти, защото знам, че и баща ти, лека му пръст, ти е вярвал за всичко. Щом ти е поверявал хазната на царството, защо аз да не ти поверя моята? И още нещо узнах преди малко. Научих, Елено, че не могъщите велможи Филип и Раксин са избрали Александър за цар и самодържец на българите. Ти си била тази, която си го посочила! А тогава си била на седем годинки.
– Казала си му твърде много.
– Ти ще му бъдеш жена. Трябва да те почита.
В малката стаичка, предоставена на Катерина, се носеше мирис на сухи цветя и тамян. Завесите бяха плътно спуснати. Двата големи свещника бяха отрупани с десетки догарящи свещи. Под тях бяха събрани на купчинки причудливи предмети, поднесени в дар на гадателката. Отвън двамата ù мълчаливи слуги отпращаха закъснели гости, които плачеха и молеха да видят Милостивата.
Катерина седеше на широк, изящно резбован трон, навярно донесен от някоя черква. Бе седнала на ръба му, присвита и с отпуснати рамене, обронила глава на гърдите, цялата излъчваше умора. Черните ù дрехи я правеха да изглежда още по-мъничка.
– Тези всичките хора… те измъчват! Защо ги приемаш?
Катерина въздъхна и зарови ръце в скута си:
– Ти служиш на могъщите, аз – на нищите. А нищите са много.
Елена приближи и погали една разпиляна по черната рокля къдрица:
– Ти не си виждаща. Какво искат от тебе?
– Не виждам, но помня всичко. И така им говоря. Всеки търси утеха.
– Какво помниш за мене?
Катерина вдигна лице. Зелените ù очи светеха като на котка. Изправи се, надигна се на пръсти и нежно целуна устните ù:
– Помня всичката обич и закрила, които ми даде. То бе в началото на дните, но аз ще го помня винаги. Другото няма значение.
– Покажи ми се – замислено помоли Елена.
Катерина започна да се съблича. Когато остана гола, приближи до единия от ярко горящите свещници.
По изящно изваяното ù тяло, през корема, около талията, между гърдите ù, чак до врата се надигна и запулсира черно-морава подутина. Изглеждаше сякаш огромна змия е пропълзяла под кожата ù. Лицето ù потъмня и се изостри, зелените ù очи се обагриха в пламтящо алено. От подмишниците към ръцете ù се протегнаха ципи.