– Виждаш ли ме?
– Виждам те – прошепна с пресъхнали устни Елена. – Ти си най-красивото създание на човешката земя.
Преобразяването бе само за миг, после изчезна. Катерина стоеше гола до свещника и се усмихваше:
– Все така казваш.
– Не помня… не помня… – Елена се задъхваше от гняв и отчаяние. – Аз не помня кога сме се срещали! Разкажи ми!
– Не бива – тъжно поклати глава Катерина. – Хората не помнят. И така е справедливо. Вие имате безсмъртна душа, ние – безсмъртна памет. Най-човешкото свойство е да се забравя…
Катерина се облече, после започна да разглежда оставените ù дарове. Повечето бяха фино изтъкани и красиво извезани кърпи и ризи – най-скъпоценното в нечий момински чеиз. Имаше и няколко грубо изработени сребърни бижута, монети с дупчици, изтръгнати от наниз, ръчно изплетени копринени шнурчета, украсени с мъниста.
– Плащат ли ти?
– Не точно. За да си спомня за някого, трябва да се докосна до него. Затова ми носят нечия лична вещ. Гадая по нея, после ми я оставят.
– Трябва да имаш купища…
– Раздавам събраното на бедните по празници. Нали затова ме наричат Милостива… Малко неща пазя. Чакай, ще ти покажа нещо!
Изтича в дъното на стаичката до леглото си и донесе грижливо увита в кърпа малка икона. Застана на най-осветеното място, отгърна я и я показа на гостенката си. Елена ахна:
– Това си ти!
– Света Марина – усмивката на Катерина бе станала особено загадъчна. – Тук я наричат света Черна. Вярват, че тя държи затворени всички зверове и чудовища. Но ако се разсърди, може да ги пусне.
Очите на Елена се бяха разширили, устните ù потрепваха.
– Наистина си ти!
– Радвам се, че поне мъничко ме разбираш… – Приближи и хвана ръката ù. – Искаш ли да ти разкажа за него?
Елена сведе поглед:
– Точно за него дойдох да говорим.
– Доброто ли да ти кажа, или лошото?
– Всичко.
Свалиха две възглавници на пода и седнаха между свещниците. Катерина продължаваше да се усмихва и да държи ръката ù, като че ли се опитваше да ù вдъхне кураж.
– Осмели ли се той да ти каже за децата си?
Очите на Елена се разшириха и потъмняха от изумление.
– Момчил има шестнайсет деца, всичките са момчета. Ще се срещнеш със синовете му, когато снегът се стопи и се приберем в Каменния град.
– Нали не е…
– Не се е женил никога. Незаконни са всичките, но той ги призна до едно. Кръщава ги на апостоли – Петър, Павел, Лука, Йоан, Матей, Марко, малкия Андрейчо…
– Не е възможно! Защо не ги видях?
Катерина въздъхна:
– Защото никое не е всъщност негово. Носи му се славата на пияница и развратник и тая слава Момчил сам я раздухва. Когато някоя клета женица дойде при него и каже „Твое е, не ме ли помниш, мръснико, ти си баща му!“, той веднага признава.
– Приема лъжите им?
– Не, мила. Приема децата им.
Тя се протегна и взе една свещ, завъртя я между малките си ръце, сякаш се топлеше на огънчето.
– Казва, че е по-добре той да отгледа нечие чуждо дете, като лъжлив баща, вместо обезумялата му майка да го удави в някой кладенец, за да скрие греха си.
– Прав е…
– Онова, за което хората тук го обичат, е неговата вярност. Знаят, че той им е верен, и му отвръщат със същото. Помня когато за пръв път под планината стъпиха варварските наемници на василевса… Императорът ги изпрати да грабят в Тракия, така им плащаше, с плячка… Имаше гарнизон в Комотини, но крепостта залости здраво вратите си и ги остави да вилнеят на воля. Тогава Момчил водеше само триста конници. Крадци и бивши кондотиери, събрани от кол и въже. С него са и до днес, ще ги видиш.
– Видях вече жалката паплач, която величае за свита.
– Поведе ги не срещу варварите, а срещу Комотини. Градът се предаде веднага, хората дори не разбрали кой е и защо е дошъл. Отвориха му вратите и когато влезе в крепостта, Момчил най-напред избеси гарнизона.
– Боже!
– Обеси всички на крепостната стена. Посочи стените на тълпата и каза: „Има място за още страхливци и въжетата са ми доста. Хайде сега, добри люде, да изчистим земята си от варвари“…
– Избил е толкова хора, за да сплаши тълпата?
– Последваха го. Даже жени имаше под знамената му. Комотини го призна за свой господар.
– Това ли наричаш вярност?
– Не. Верността дойде после. Година по-късно василевсът изпрати пак варвари, за да върнат града към империята. Момчил тогава завоюваше Мелник и нямаше как да помогне. Гарнизонът удържа близо месец, но не предаде крепостта.