– Това не е вярност. Било им е все едно дали варварите ще ги избият, или ще ги избеси Момчил.
– Така е. Все едно е от чия ръка ще умреш, когато трябва да защитиш земята си.
– Не земята е важна, а хората!
Катерина само поклати глава.
– Когато убили баща му при Велбъжд, а майка му останала самичка с четири деца, за две-три години натрупали дълг. Поискали да им вземат дома и земята. Ходила майка му да се моли на стария деспот за помощ, на колене плакала пред него, но той я отпратил. Тогава Момчил му рекъл: „Някой ден ти ще коленичиш пред нея“. Години по-късно, когато го убил, заповядал да го погребат коленичил в нозете на покойната си майка.
– Значи е вярно. Той е наистина убиец и узурпатор.
– Да, такъв е.
– Чувала съм враговете му да говорят, че е изменчив и не държи на думата си.
– Лъжат. Той обеща на Кантакузин да го признае за свой император, и го призна. Обеща на Латинката да не вдига меч срещу нея и детето ù, и удържа на думата си. Двамата очакваха преданост и покорство, каквото Момчил не е обещавал. Той поиска от Александър подкрепа, като прие да се ожени за тебе… – Усмивката на Катерина потрепна. – И ще го стори.
– Кажи ми, моля те, защо не си ти княгиня на Меропа?
Катерина сведе поглед:
– Аз съм Черна, мила моя, аз съм Милостивата. Нося монашеска дреха и утешавам страдащите от толкова време, че вече не принадлежа на себе си…
– Мразиш ли ме? Ще ми простиш ли, когато заема мястото ти?
Милостивата вдигна отново лице, очите ù бяха влажни, но озарени от някаква неразумна радост:
– Ще ти разкажа нещо, което дори Момчил самият не помни. Беше на три годинки, тогава баща му за пръв път го заведе на лов. Беше лято и бурята дойде внезапно, завари ги насред пустошта. Стъмни се, плисна дъжд и баща му реши да се скрият на завет в една скална ниша. Но пещерата се оказа вълче леговище…
Нежният глас на Катерина се извисяваше, очите ù сияеха по-ярко, споменът я караше да пропада в някаква треска.
– Скочиха вълкът и вълчицата да бранят малките си, а мъжът размаха брадва и нож. И той не за себе си се боеше, а за сина си. Но момченцето никак не се уплаши. Пристъпи напред, протегна ръчички към побеснелите зверове и им рече…
Млъкна и се замисли дълбоко, а Елена не смееше и да диша. Бе като омагьосана от възбудата и преображението, които виждаше. Накрая се престраши да прошепне:
– Какво им рече?
– „Къш!“ Това им казало детето. Вълците заскимтели, подвили опашки и се скрили в дъното на пещерата.
Страните ù пламтяха. Елена я гледаше, без да мигне, с благоговение.
– Когато срещнах Момчил, преди девет години, когато погледнах в очите му, това бе първото, което си спомних. В сърцето си разбрах, че не е обикновен човек. Нищо не знаех за него, не бях още чула дори името му. Нарекох го в мислите си Господаря на вълците.
– Защо ми разказа това?
– Звярът се покорява на човек само пред силата на духа му. А човек повелява на зверовете само с чистотата на сърцето си. Той е достоен за тебе.
– За мен навярно е, но не разбрах какво свързва теб с този мъж.
– Любов, мила. Към тази планина. Ние сме свързани в планината, венчани сме в нея и за нея, платили сме скъпо, за да останем тук. Никой човек не съм усещала така близък, както него. Понякога си мисля, че го обичам точно толкова много, колкото обичах теб…
Остър спазъм прониза Елена, тя се сви и захапа устна, за да не извика.
Ярката светлина на нощната лампа блесна право в лицето ми и ме заслепи. Нарочно я оставих включена, за да ме събуди, когато възстановят електрозахранването в града. Едва минава полунощ, справили са се бързо. Значи бурята не е била толкова страшна…
Климатикът се включи на пълна мощност, но все още е кучешки студ. Не искам да пия повече вино. Нека запазя мисълта си трезва…
Увих се хубаво с одеялото и се надигнах. С крак разместих догорелите свещници край леглото си, за да не се препъна в някой. Насочих късогледите си очи към стената отсреща. Тя е цялата с лавици…
Не, нямам навик да заспивам в библиотеката, просто цялата ми къща е библиотека. Всичките стаи и горе, и тук, долу, включително кухнята и гаража, са натъпкани с книги. Нужни са ми, наистина, но това е дълга история…
Да видим сега какво си имаме тук. Така. „Хроники на Трите порти“, енциклопедичен справочник. Отварям на Ж. Жрици на Сен.
… Широко известна е силната обвързаност на жриците на Сен с българските владетелски династии и ключовата им роля в някои моменти от историята. На какво се дължи тази връзка, е трудно да се отговори. Повечето учени, най-вече от школата на рационалистите, изтъкват чисто обективното обстоятелство за географското местоположение на Трите порти в границите на българската държава (вж. Мутафчиев, К. Р., „История на българския народ от наченките на човешки живот по нашите земи“, С., 2095), както и близостта на древните български владетели от рода Дуло с вълците, още от носещия „вълче име“ канасубиги патрикий Кубрат (вж. Добрев, П., „Култът към светия цар и свещените вълци у древните българи“, С., 2032). Силната връзка на почти всички жрици на Сен със Свещената майка на вълците е факт, общоприет в научните среди.