И двете твърдения са категорично отхвърлени от кастата на жриците.
Пролетта в планината е възторжен химн на живота, който малцина са призвани да чуят. Не защото старите букове се покриват с млади листенца, между които птиците вият нови гнезда. Не защото се топят снеговете и правят реките пенливи и буйни. Не защото земята ухае топло и сладко като детска плът. Не, този химн е недостъпен за сетивата. Прославата на живота не може да се види, докосне и помирише.
Когато напролет си в планината, радостта, че си жив, те просмуква целият. Не се радваш на птичките, нито на топлото и зеленото, а на самия живот, дето трепти вътре в тебе. Дето друг път и никъде другаде не си усещал, даже не си знаел, че е възможна тази чиста, опияняваща наслада и радост, че си жив. Пее ти се, без сам да знаеш защо…
Момчил пееше.
Гласът му бе силен и леко дрезгав, издигаше се и се разстилаше широко, сякаш чертаеше могъщите възвишения наоколо. Мелодията беше особена, неравна, извиваше се като подмамени от вятъра върхове на ели, а думите звучаха загадъчно като заклинание. Докато пееше, Момчил излъчваше някаква тайна, нещо страстно и неуловимо – магия.
Започваше да пее веднага щом отвори очи, хрипливо и нестройно, после на пресекулки, докато се плискаше в ледените ручеи, пееше на коня си, додето го оседлаваше, а по пътя така се увличаше в песента си, че препусваше диво и необуздано напред, без посока, подир стреснатите стада зайци. Понякога малката свита, която ги съпровождаше, му пригласяше, но през повечето време и те, както Елена, се прехласваха да го слушат.
Беше цялата му душа на показ и тя бе така богата и дълбока, че сърцето на Елена боязливо се свиваше…
Яздеха от село на село, Момчил държеше да я разведе из земята си. Показваше ù пътища и мостове, мелници и винарски изби; като дъщеря на ковчежник в началото девойката пресмяташе всичко, после осъзна, че не е нужно. Съкровището на княза не бяха бъчвите и хамбарите, а празничната суетня, с която го приемаха. Винаги, навсякъде, всички.
Момчил не изпращаше гончия, да извести за пристигането му; във всяко село влизаше тихо и кротко, като у дома си. Така го и посрещаха – като син или брат, завърнал се след дълго отсъствие. Край коня му хукваха да тичат възторжени малчугани, момите пищяха, жените се просълзяваха от радост, мъжете го прегръщаха. Елена бе така удивена, че понякога губеше чувството си за реалност.
– Не е възможно да те обичат толкова – му каза една сутрин, когато напускаха овчарски колиби, а грубите полудиви овчари плачеха като деца на сбогуване. – Никой не обича така господаря си. По-скоро твърде се страхуват от теб.
– Аз не съм господар за тях, аз съм онзи, който им варди кошарите, стадата и пасищата.
– Значи си им овчарското куче. Никой не е благодарен на кучето си.
– Не искам от тях да са ми благодарни, Елено.
– Ами какво искаш?
– Нищо.
Често минаваха напряко през горите или катереха хълмовете по кози пътеки. Момчил ù сочеше:
– Ей тука, в това усоище, съм ловил караконджули. Черният ми кожух, знаеш го, е направен от тях.
– А змейове ловувал ли си? – повдигаше вежди Елена.
– Не, змейове не съм. Ами ти?
Ето това я правеше щастлива. От мига, в който бе облякла мъжки дрехи и беше запасала меча си, и Момчил, и мъжете му я приеха за равна, една от тях, без уговорки и без насмешка. Нямаше намеци, че трябва да носи поли и накити, че ù подхожда хурка, а не меч, че мястото ù е в кухнята, а не в конюшните. Безусловно ù бяха признали правото да бъде каквато е, и толкова неподправено уважение Елена не бе усещала, откакто изгуби баща си…
Понякога замръкваха на открито. Тогава ловуваха, палеха огън и заедно приготвяха храната. После устройваха турнири край огъня. Никой не намери за неприлично да се сбие с бъдещата княгиня. Най-често противник ù беше слаб и строен млад мъж, с дълги и меки коси и брада, бледо чело и присмехулни пъстро-зелени очи. Наричаха го Йоан, а Елена на няколко пъти успя да го събори и притисне в тревата, преди да научи, че този Йоан е всъщност монах, прокуден от Атон поради Варлаамова ерес и приет от Момчил за епископ на княжеството.
Откритието я накара да осъзнае, че Момчил не само на годеницата си бе позволил да бъде себе си. С него всичко бе просто и истинско.
Аз, раба божия монахиня Елисавета, с ръката си писах това, щото да остане спомен за тоя човек, когото познавах. Години споделях хляба му и ще напиша всичко както си е било. А ти не ме съди строго, любезни читателю, че са словата ми прости и неизкусни. Истината е добре да се каже просто.