– Карай накратко – прекъсна го с глух глас Катони – речите ме унасят, а точно сега съвсем не ми е до сън.
– Дан, искам да те помоля нещо. Зная, че няма да ми откажеш, защото имаш въображение. Ти обичаш да правиш необикновени неща, нали?
– Какво ще рече това?
– Тази застраховка – Арен размаха някакъв формуляр, върху който бе написал нещо – е единственото ми имущество. Това са годините, които ми остават. Според кастата ми са много. Отзад написах, че искам те да бъдат преведени на името на Мария.
– Младата дама, която…
– Да! – прекъсна го Арен. – Съпрузите Хаансен ще се подпишат като свидетели. Ти знаеш кой е единственият начин да се извърши такова прехвърляне. Ето защо аз бих искал, след като те подпишат… Много ще ти бъда задължен.
– По дяволите! – изруга Катони.
– Хайде, Дан. Това няма никакво значение за теб. Когато те хванат, ще те съдят само веднъж. Ти и без мене си достоен кандидат за смъртта… Или те безпокоят някакви скрупули? Хуманни мисли? Глупости. Не би намерил по-подходящ клиент за такава услуга.
– Този човек май е пиян – каза брадатият.
– Разбира се, и сега иска да се покаже колко е умен – продължи Катони.
– Ама естествено – угоднически се включи старецът, който не схващаше какво става.
– Аз говоря сериозно – вдигна поглед Арен.
– Не, не! – нервно заговори Хаансен. – Не ме интересуват вашите странни идеи!
– Не ви обвинявам – отвърна спокойно Арен – но не забравяйте, че ние се намираме на странна планета. Тук всички и всякога трябва да очакват невероятното.
– Аз вярвам, че говорите сериозно и честно – намеси се в разговора съпругата на Хаансен.
Наистина ли говореше сериозно? Мислеше ли честно? Дълго бе смятал, че човечеството е заченато в истина. Страстна, пламенна, откупвана чрез страданието, фанатична истина. Дълго се бе заблуждавал, че атом от тази първична родова клетка тече и в неговите вени, че е роден да отмерва като чувствителен уред степента на концентрирана правда във всяка лъжа. Бе уверен, че е призван да разбулва лицемерието. Оказа се, че няма сили за това. В една душа трябваше да вие бесът, да я разтърсват вулканични трусове и да я заливат апокалиптични цунамита, за да успее да доплува до брега на справедливостта. Дан Катони имаше такава душа, но я бе продал на дявола. Пред Арен, за съжаление, никога не се бе разкривала подобна възможност. Парна го мисъл – ами ако наистина това бе предварително програмирано? На духовно кастрираните и примерните – излиняла съвест и „многая лета“, а на истински талантливите и можещите, на хищнически жадуващите за правда – скромна дрънкулка с цвят на древно злато…
– Благодаря ви, госпожо, мисля, че ние с вас си приличаме. – Той се изтръгна от дългия и самотен път, за да продължи разговора.
– Вие сте влюбен в нея, нали? – попита тя искрено и с малко завист.
– Така ми се струва и то е съвсем логично. Човек само трябва да види картините ù. Може би Земята, човечеството се нуждаят от нейното изкуство. Как другояче ще докажа своето преклонение към таланта ù? Жив не мога да ù помогна с нищо, но мъртъв ще ù покажа Земята. Ще я разведа по улиците на моя град, ще види танцуващите хора, ще усети вкуса на виното и обичта. Този документ – той размаха бланката – ще стане моят билет за безсмъртието. Ето един човек на изкуството, ще казват всички, който умря преди своето време в името на… Ще го направиш ли, Дан?
– С удоволствие – изръмжа Катони, но без привичния си ентусиазъм.
– Тогава ще ни позволиш ли да подпишем документа? – попита Арен и стана от мястото си.
– Той да не е луд? – обърна се Хаансен към стареца, но все пак подписа поднесеното.
– Какво ме питате все мене? – заоправдава се дядката. – Да не ми е приятел…
– Разбира се, че е луд! – намеси се съпругата. – Но какво от това!
– Подпишете се тук – Арен ù подаде формуляра. – Уважаеми господине – обърна се той към дядото на Мария – връчвам това на вас. След като Дан изпълни обещанието си, ще намерите добър адвокат, за да свърши тази работа. Остава паспортът ми. Мога ли да го извадя от джоба? – обърна се той към бандита.
– Да, разбира се, но кажи ми кога искаш да го сторя?
– Когато пожелаеш ти, Дан. Да кажем, преди да си излезеш оттук. Искам тя да мисли, че е извършено съвсем случайно.