Момчил бе от незнатен произход, син на стратиот и селянка. Мнозина зоват себе си принцове и князе и се гордеят с кръвта на бащите си. Той дължеше короната си на друга кръв – кръвта по острието на меча. Княз бе по дързост и воля.
И ония, дето увличаше след себе си, бяха дръзки и храбри. Не бяха хрисими, ни почтени, нито благочестиви. Защото не добродетелните вземат превес в битката, а смелите.
За верността им той не плащаше. Нито един наемник нямаше във войската му. Не златото ги водеше, а честта. Еднакво му бяха предани. Готови бяха по-скоро костите си да сложат в бой, нежели да го предадат на погибел.
На верността им Момчил отвръщаше с вярност. Беше винаги пръв в боя и никога не се огради с тежка конница, нито се скри в шатра. Пръв за атака свиреше неговият рог и последен възвестяваше края на битката. Ведно със стрелците стреляше, начело на конницата нападаше, наравно с пехотата въртеше меч, а след битка сам, с ръцете си, прибираше убитите и ранените.
От селата в мирно време не събираше данъци, нито десятък, нито друга повинност. Такса за тържище и път не вземаше, нито за работилница, нито за лов, нито за вино. Златото в хазната му бе от кръвнина – неведнъж някой властелин бе откупувал от него пленената си войска, а сам василевсът бе платил за свободата си два сандъка имперско сребро. Селяните и търговците се кълняха в него и сами идваха и молеха да припознае селата и градовете им за своя земя.
В дома си живееше просто. Нямаше нито слуги, нито придворни, за къщата и покъщнината синовете му се грижеха, а той ги беше научил на труд и покорство. По нищо домът на княза не се отличаваше от селските хижи – ни по скромност, ни по порядки, така нищите го имаха като свой и го обичаха.
Не те нему, а той на тях служеше. Слуга, а не властник беше Момчил, слуга и в земята си, и в дома си. Всички признаваха само него за господар. Защото Бог така е устроил света, че само онзи, който за нищо не ламти, да получи всичко…
А враговете му се дивяха на неговото могъщество, защото един човек виждаха те и едно име знаеха. Слепи бяха да видят, че зад тоя мъж стоят стотици воини и хиляди нищи, че зад него е цялата планина между Марица, Струма и морето, че са слети в едно и затова е трудно да ги надвият.
Императорът на войските си плаща сребро и злато, на съюзниците си – плячка, но колко голяма е имперската хазна и колко плячка може да отнесе варваринът? Момчил любов и вярност имаше, а те са повече от сребро и злато, защото са бездънни и безкрайни.
Много го хулеха и клеветяха, понеже велик страх бе смразил сърцата им. Не от многоброен враг се плашат човеците, а от силата на духа. Защото всяка войска можеш да изтребиш, но духа човешки и волята му не можеш лесно да сломиш…
Елена гледаше отвисоко Каменния град и се наслаждаваше на топлия блясък на камъка под юнското слънце.
Този град, строен на два хълма над река Черна, бе истинският дом на Момчил, нищо че неотдавна бе обявил великолепния Ксанти за своя столица. Че градът е от камък, подсказваше и името му. Но че цял град може да се издълбае направо в скалата, не беше допускала.
Виждаше добре нисичките постройки, сгушени нагъсто по стръмния склон. Не бяха точно къщи, а полупещери, вкопани дълбоко в скалите. Над повечето вместо покриви се издигаха бойници – не домове, а малки крепости. Свързваха ги не улици, а издялани или градени с каменни плочи стълбища. В ниското двата хълма бяха опасани от крепостна стена. Под стената, към реката долу, се спускаше почти отвесна пропаст. В крепостта можеше да се влезе само откъм източния хълм – от брега на реката тръгваше нещо средно между мост и козя пътека и водеше към единствената порта. Не от греди, а от ковано желязо. Портите бяха и денем, и нощем отворени, защото тежестта им можеше да бъде местена само от волски впряг.
До по-високата западна половина се стигаше само по няколко въжени мостчета, прехвърлени между двата хълма. Ако някой прережеше въжетата, западният връх оставаше достъпен само за птиците. И дори враг да преминеше портата, ще превземе едва половината град. По най-високата част на западния хълм, на самия му връх имаше още една крепостна стена. Три четвъртити бойници се зъбеха от нея, а над тях се издигаше кръгла кула. Точно кулата бе княжеският дворец на Момчил.
Извън града, покрай реката, се точеше дълга редица обори и кошари. Пред портите беше и тържището. Никой непознат, било то овчар или търговец, не се допускаше в крепостта. Елена знаеше, че из пещерите под града има тайни складове и водоеми. Скривалищата все още не ù бяха доверени, но изненадващо дори и за себе си, Елена не се сърдеше.