– Твърде добре, светла господарке – прекъсна съзерцанието ù Петър, който стоеше на почетно разстояние зад нея и нещо ù говореше. – Ами тогава да приберем дебелите кожи горе, на сухо и проветриво, и да постелем черги. Лятос не е така студено, а пък ще е по-празнично.
Най-големият син на Момчил бе едва пет или шест години по-млад от нея. Нарече я господарка от първия ден и нито веднъж не посмя да я погледне. И сега стоеше с наведена глава и смутено мачкаше в ръцете си кърпа. Елена се питаше как ли ще я нарича след сватбата, а дали тя ще съумее да бъде майка на шестнайсет чужди деца, предпочиташе да не мисли.
С наближаването на Еньовден в душата ù страхът растеше. Ако не успееше да го задуши, щеше да я пречупи…
– Имаш ли време и за мене, Елено?
– Имам.
Дръпна се от прозореца с леко съжаление, а Петър тихичко излезе от стаята.
Момчил бе с разпиляна коса и раздърпана, не много чиста риза. От седмица почти денонощно заседаваше с главорезите си.
– Писа ли на Александър?
– Писах му.
– Спомена ли изрично, че ми трябват тежки конници?
– Споменах.
– Хубаво. Дано да побързат. Умур вече прехвърля проливите.
– Ще му пиша пак.
– Когато напускам града, за всеки случай затваряме портите. Не е зле да прегледаш запасите от храна и вода.
– Вече го сторих.
– Конюшните и оборите долу искам да опразним и стадата да пръснем из околните села.
– Ще се погрижа. От моите коне можеш да вземеш които си харесаш.
– Разчитах на това.
– Само кафявия жребец недей. Няма да ти се подчинява.
– Знам – усмихна се Момчил. – Юнашки кон е той! Разбрах, че ти си купила новите ризници за гончиите. Добър избор, Елено, смаян съм!
– Дреболия.
– Следващия път ще те взема с мене. Решил съм да ти дам да водиш стрелци и лека конница.
– Велика чест ми оказваш, Момчиле.
– Знаеш ли…
Той приближи до нея и дълго я гледа в очите, преди да продължи.
– Трябва да ти призная, че колкото наближава сватбата, все повече се радвам, че Александър ми отреди тебе. Още не си ми близка, но понякога чувствам, че мога да ти поверя и живота си.
Елена не издържа на погледа му.
– Чувам, че подготвяш тиха и скромна сватба.
– Ти ме остави аз да реша каква сватба искам…
– Благодаря, Елено.
Пресегна се и плахо погали бялата ù плитка. После се обърна и си тръгна, почти тичешком, надолу по стръмното стълбище на кулата.
Когато стъпките му заглъхнаха, Елена побутна спящото в ъгъла огромно куче:
– Вече сме сами.
Кучето с мъка отвори очи. В погледа му се четеше изтощение. Надигна се бавно и продължи да се изправя, стъпило на задните си крака. Едрото му туловище се разтърси, в гърлото му загъргори болезнено ръмжене. Още преди да успее да се изправи докрай, се беше преобразило в човек.
Мръсен и брадясал, мъжът будеше не страх, а съжаление. Беше съвсем гол, затова Елена свали наметката си и му я подаде.
– Слушам те, Комире.
– Лоши вести ти нося, Елено, прости ми.
Очите му, кръвясали и трескави от умора, я гледаха виновно.
– Каза „не“?
– Каза „не“. Нямаш право да тръгнеш с него, нито да му проводиш глутницата на помощ. Светата майка Вълчица заръча да ти припомня, че си ù дала дума. Тая земя ще е наша. Момчил трябва да умре.
Девойката се извърна бързо и се загледа пак през прозореца. Нужно ù бе малко време да овладее гласа си:
– Разбрах, Комире. Иди да се наспиш.
Кафе. Не харесвам вкуса му, но ароматът му за мен е най-вълшебният мирис сутрин.
Особено ако почти не си спал.
Две препечени филийки соев хляб. Мързелива и непълноценна закуска, но притъпява глада и гаденето. Особено ако не си вечерял, а вместо това си се топлил с вино.
Рано сутрин на верандата е свежо и температурата е само тридесет и един градуса. Мога да пия кафе, да закусвам и да зяпам хълма под къщата. Радвам се на разноцветните туфи мъх и жалките храсти. Всъщност – възхищавам им се. Трябва да си истинско чудо на природата, за да оцеляваш при резките смени на температурата и практическата липса на влага.
Понякога, с риск да ме арестуват, ги поливам. Тогава избуяват, пускат зелени клонки, а веднъж дори цъфнаха. Сега са сиви и сбръчкани. Май ще е по-добре да почета, докато си изпия кафето. Някое леко и забавно четиво, над което да се посмея на глас:
Лъжат безочливо и безстидно, които твърдят, че Господаря е имал жена и живеел с нея невенчан, в грях и блудство. Истина ви казвам: аз, смиреният божи пастир Йоан, венчах в светото тайнство на брака княза Момчил и светлата господарка Елена!