Александър, самодържецът български, размени венците и пръстените, а благочестивата царица Теодора държеше венчалните свещи. И бяха свещите в сребро обковани, а венците – от чисто злато, дар от царя и царицата.
Триста души отбрани гости, достойни люде отблизо и далеч, седнаха на трапезата им и всеки вдигна наздравица и се поклони на младоженците. Тридесет блюда бяха гостени и тридесет бъчви старо вино изпиха за прослава и за бъдни честити дни.
Девици от най-благородно коляно пяха им с ангелски гласове, и дариха гостите със златотъкани кърпи, и постлаха им сърма и свила, и поръсиха с розов цвят и благовония.
А подир гощавката сам кумът Александър развя кърпата си и поведе хорото, и изви се хоро многолюдно, хоро тежко, и не замлъкнаха гайдите три дни и три нощи, и бе така светла и сита, и честита сватба, щото да се помни от всичките люде в планината нине и присно, и вовеки…
– Няма да има сватба, Момчиле.
Елена леко потръпваше, но гласът ù бе ясен, а погледът решителен. Бе връхлетяла в покоите му дори без да почука.
Навън бе още нощ, но той бе буден и търкаше усърдно някакво видимо само за него петънце по острието на меча си. Най-близките му хора бяха вече събрани, тихо и напрегнато си говореха. Изгледаха Елена учудено, после се изнизаха един по един, кой с намигване, кой с оная хитра и заговорническа усмивка, с която човек се оттегля от семейна кавга.
Момчил не я удостои с внимание. Вдигна меча си към пламъка на запалените свещи. Острието засия. Докато му се любуваше, подхвърли през рамо:
– Седни и ми разкажи.
– Реших да ти кажа истината.
„Истината, истината, истината.“ Тази думичка бе кънтяла и отеквала в главата ù от много дни, а онзи коварен страх бе избуял и бързо се беше превърнал в див ужас.
– Така ли? Че кога си ме лъгала?
– Винаги. През всичкото време, откакто съм тук.
– Лъжеш, не ти вярвам! – Момчил се смееше.
Елена чувстваше главата си леко замаяна. Струваше ù се, че няма дълго да издържи, че всеки миг ще изпадне в несвяст, или по-лошо – ще избухне в плач. Непосилно ù бе да говори, затова измъкна изпод елека си изящно украсен документ и му го подаде. Беше кратък, но скрепен с всичките царски печати:
„Аз, Иван Александър Асен, от Бога поставен цар и самодържец на всички българи, повелих… Госпожа пресветлата севастократица Елена може да заповядва сама в земите на у Бога Христа покойния си съпруг…“
Момчил дълго го чете, сякаш не успяваше да разбере недвусмисленото му съдържание.
– Александър те излъга. Никакви конници няма да получиш от него. Той никога не е и мислел да ти помага. Видях смъртта ти, Момчиле, видях я още преди година.
– Ха! Катерина ми каза за теб, че си ясновидка! Но аз на пророчества много-много не вярвам… На Александър не съм и разчитал чак толкова. Вълкът затова има дебел врат, понеже…
– Той те излъга, защото аз го накарах! Знаех, че ще умреш, и поисках земята ти. Александър ме прати тук не за твоя съпруга, а за твоя вдовица! Още не сме се оженили, но той ми е признал правото да заповядвам в земята ти!
Момчил мълчеше, гледаше я с пламтящи очи и се усмихваше.
– Хубаво – каза накрая. – Твърде хубаво даже. Ще рече, че ако не сега, то поне след смъртта ми ще имаш неговата подкрепа. Много се радвам, Елено.
– На какво се радваш? Ще те убият. Те затова идват. Ти си мислиш, че са тръгнали да обсаждат Солун, но те идват за тебе. Ти отиваш на стража, да пазиш селата по пътя им от плячкосване. Но те не идат за плячка този път, а за да се отърват от тебе!
– Значи ще е истинска война – въздъхна Момчил.
– Ще се биете един срещу шестима. Не можеш да победиш!
– Няма как да оставя селата на юг на варварите. То ще значи да предам всичко, в което вярвам…
– А кой ще ги брани от варварите, когато те убият?
– Ти.
Елена се подпря на стената, свлече се и заплака. Плачеше и от срам, и от облекчение, плачеше с неудържимия и пречистващ плач на виновния, пред разтърсващата сладост на прошката.
Момчил дойде при нея, смутен и угрижен, опита да хване ръцете ù, да я погали, притисна лицето ù между дланите си, в опит да задържи погледа ù.
– Няма нищо… Недей, не плачи… Виж, Еленко. Щом не искаш сватба, няма да те насилвам. Ако е речено да умра, нека. Вече зная, проклет да съм, не бях прав. Ти ще си ми достоен наследник. И без да си ми жена, и без някой цар или патриарх да признае правото ти, защото ти вярвам. Ти си ми повече от сестра… Ти си ми брат. Като на брат ти се моля, не изоставяй децата ми. И ония, дето съм приютил, и онова… дето ще се роди…