После я целуна по бузата.
Дълго след като тръгна, Елена гледа подире му с празен поглед. В главата ù кънтеше само една нелепа мисъл:
„Аз… не ти, а аз трябваше да те целуна! Нали аз те предадох.“
Стоя така вцепенена дълго. Някаква невидима сила я притискаше. Смразяващ ужас. Мислите ù препускаха през времето, лъкатушеха напред и назад, подреждаха се и се разпиляваха в по-ясни или по-смътни картини. Всичко бе точно, всичко бе правилно, всичко така трябваше да бъде.
Лъчите на изгрева пълзяха по пода и чертаеха часовете, а Елена не помръдваше.
Някой отвори вратата и влезе по-тихо от сянка.
– Търсих те, мила…
– Ти си бременна – каза Елена.
Катерина седна на крайчеца на постелята, сви се и притихна.
– Успя да скриеш от мен досега!
– Не ме съди строго, мила. Ти умееш да виждаш през времето, но аз съм влюбена жена и като всяка жена виждам в сърцето си. Знаех си, че Момчил е обречен. Реших, че няма да го дам!
Елена продължаваше да стои неподвижно, скована и изтръпнала, почти не чуваше думите ù, не чувстваше, не мислеше за нищо.
– Той ще умре на Еньовден.
Катерина само поклати глава:
– Няма. Не давам. По-скоро аз бих умряла.
Елена си пое дъх и с огромно усилие на волята успя да помръдне врата си, после ръцете и раменете. Коленичи до нея:
– Не помня коя съм, нито какво е било между нас. Но виждам и знам, че двете с тебе можем да направим с този свят всичко каквото пожелаем. Помогни ми да си спомня коя съм!
– Ако си спомниш, ще трябва от всичко да се откажеш.
– Знам. Небето вижда! Ще ми помогнеш ли?
– Небето помни! – прошепна Катерина.
Тя вдигна изящните си ръце и започна да гали косата ù, лицето ù, раменете. Целуна очите ù, страните, устните. Накрая, още по-тихо, прошепна до ухото ù:
– Ти ми даде себе си. Ти бе и мой мъж, и моя майка, и мое дете.
Елена изгуби съзнание.
… Летописците ще спорят вечно. Дали Царицата на Алам се покори пред Великата богиня на земята Кибела, или богинята в своята премъдрост бе избрала да покровителства изгубената царица?
Ето стиховете, които е издълбал мъдрият страж Унар в Свещения камък над бездната:
Този е първоначалният превод на стиховете, който обаче е твърде оспорван. Финалните руни буквално гласят: „бе подарена собствена същност“. Знае се, че в древния език на Унар няма понятия за „аз“, „ти“ и „тя“. Знаем също, че всички създания на Алам приемат Царицата за своя Майка. И не на последно място, логично е поетът да пише стихове за своята царица, тъй като богинята на земята е твърде далечна и чужда за пазителите на бездната.
Друго, също толкова оспорвано свидетелство е „Картина за средоточието на времето“, писано от Магда при престоя ù сред еднорозите от Седемте езера. Там, между другото, е споменато:
„Най-необяснимият съюз, сключван от зората на времето до днес, е съюзът между царицата на мрака и Великата майка. Той донесе мир за хиляда години. Никога не се разбра кое бе довело до това немислимо съединение. Може би само еднорозите знаеха.“
Тук се натрапва фактът, че Магда говори за съюз. В строгия речник на юдите това означава недвусмислено: договорка с обща цел, изключваща всякакво лично чувство, симпатия или изгода. Говори се за мир, продължил хиляда години, но не е посочено дали това е време, измерено според човешкото летоброене, или според далеч по-сложния цикъл отвъд Втората порта. Освен това през онази древност в Белия свят било прието да наричат Велика майка само Свещената вълчица, а пряк съюз между Светата майка на вълците и Царицата на Алам е нещо наистина немислимо.
Невъзможно е да се определи нито кога е сключен съюзът, нито периодът на споменатия хилядолетен мир. За съществата от бездната времето тече толкова бавно, че понякога се оспорва самата представа за време. От друга страна, за юдите, както и за всички създания на Белия свят, които са подвластни на Сен, е характерна пророческата дарба. Затова е трудно да се каже дали Магда е говорела за хиляда изминали години, или за хиляда години от бъдещето.
Съхранени са два разказа за първата среща между Царицата на Алам и Великата богиня Кибела. Двата са много различни един от друг, според светоусещането на ония, които са ги създавали.
Едната легенда е подчертано емоционална и поетична, което е характерно за създанията отвъд бездната; тя е претворяване на стиха на Унар, издълбан върху Свещения камък. Ето как е предадена в „Летопис на войните за Втората порта“: