Ехото го усили и умножи.
Все още бе ден, но вълците сякаш бяха наблизо. Гъмжилото на полето пред Перитор ги чуваше ясно и се стъписваше. Учудени от близостта на глутницата, която явно нямаше търпение да получи своя зловещ пай от битката, командирите не забелязваха странните хора, крачещи бавно през полето. Чак когато по редиците премина вълна на шепот и сбутване, ги забелязаха.
Висок старец и дребна жена с черно вълнено було, дълго до петите, се държаха за ръце, внимателно прекрачваха или заобикаляха труповете и се промъкваха към шатрата на императора. След тях кретаха двама възчерни гърбави слуги. Процесията изглеждаше толкова нелепа и жалка, че никой не понечи да ги спре.
Когато наближиха, стана видно, че високият мъж е всъщност жена с мъжки дрехи и побеляла коса. Именно тя се осмели да се обърне към великия примикюр на императорските гвардейци и на много правилен гръцки му каза кои са и защо идват. Великият примикюр бе удивен да узнае, че мъничката жена с черно було е вдовицата на убития едва преди часове планински княз.
Скръбта на вдовицата заслужаваше уважение и гвардеецът се съгласи да доложи лично на василевса.
Двете жени и слугите им сведоха глави.
Не след дълго василевсът излезе от шатрата си и дойде при тях. Все още носеше шлем и доспехи, над тях бе наметнал пищната императорска мантия. Изгледа ги с цялото презрение, на което беше способен. Двете жени се поклониха дълбоко и зачакаха да им заговори.
Той се обърна направо към жената с вдовишко було:
– Разбирам молбата ти и реших да съм милостив към теб.
Натърти важно на думата „милостив“ и по устните на белокосата пробяга странна усмивка.
– Научих, че си мизийка и сродница на Александър. Великодушно ще те оставя да избереш как да постъпиш. Можеш да останеш в планината, в който манастир си харесаш. А можеш и да се върнеш в Търново при своите. Тялото на мъжа си можеш да вземеш. Ако го разпознаеш.
Дребничката жена вдигна ръце и отметна булото. Императорът затаи дъх.
Княгинята беше прелестна. Беше само по тънка копринена риза без ръкави. Лека и прозирна като паяжина. Под нея гъвкавото ù тяло тръпнеше греховно и съблазнително. По бледото ù лице се разливаше руменина, нежна като розова пъпка. Очите ù сияеха, сякаш Зорницата и Вечерницата надничаха под клепачите. Устните ù бяха натежали от страст. Косата ù беше разпусната и се увиваше по раменете и гърба ù на лъскави червени къдрици. Беше дяволски красива. Крехка и неземна.
– Можеш да решиш и друго – рече императорът, когато си върна дар слово. – Ако пожелаеш, можеш да дойдеш с мен в Константинопол.
– Пресветли господарю, ти сгреши – обади се белокосата. – Не дойдохме да молим за милостта ти. По силата на брачните книжа и по волята на Александър, самодържеца български, княгинята на Меропа е сега единствен пълновластен господар тук. Дойдохме да ти кажем да си вървиш.
Василевсът я гледаше, сякаш пред него стои говорещо куче. Трябваше му малко време, преди да осмисли думите ù и да избухне в смях.
– Брачните книжа важат за живите, не за умрелите, жено! И откога Александър се разпорежда в империята ми?
Ядно ù обърна гръб и се наведе към хубавицата:
– Ела с мен! Ще бъдеш честита.
Тя вдигна лице към него и се засмя. Смехът ù беше звънлив, искрен и чист, изтъкан от убийствено пренебрежение. Завъртя се, улови ръката на белокосата и коленичи пред нея. Целуна вътрешната страна на дланта ù, коленете и стъпалата ù. После вдигна лице и промълви:
– Верени зихти колло, сураййа.
Белокосата притисна пръсти към слепоочията ù и се усмихна:
– Прощавам ти. Сега си свободна.
Чу се грозно, остро плющене, като от разкъсваща се плът. Двамата гърбави разпериха криле.
Една от най-красивите песни на Бездната е „Когато Те се Разделят, как Болките пеят“. Това е разказ за сбогуването на Царицата на Алам и богинята на земята Кибела, две създания, свързани от най-трагичната любов в човешката история. Ето оригиналния превод на песента, съхранен в книгата „Летопис на войните за Втората порта“:
Стоеше тя под дъгата.
Родена сега и все още сляпа, в очите ù падаше седемцветна сянка, косите ù повиваха голото тяло, мръзнеше силно и чакаше.
Еднорозите се притискаха до нея, топлеха я с телата си, къпеха я със сълзи, светлинка ù даряваха от блестящи рогове и копита, защото тя се свиваше от студ и мрак. Тя не усещаше студ преди, плътта ù не беше преди топла плът. Тя не се боеше от мрака преди, защото тя бе мракът.
Преди тя беше верени, най-прекрасната, о, най-черната.