Сега е жена и трепери!
Под дъгата летят пеперуди с прозрачни крилца, а в езерата плават лебеди с бели пера и златни човки. Вятър плете на еднорозите гривите.
Два черни ахатови меча просияват на залеза и падат няколко гвардейски глави. Мечовете секат дебелата броня за миг. Императорът гледа тъпо обезглавените тела, които дълго стърчат изправени като в безумен сън, после очите му потрепват и срещат очите на белокосата. Огромни, тъмновиолетови ириси, през тях присмехулно го гледа смъртта, това императорът разбира миг преди мечът ù да се забие в шията му.
Сега е жена, и като всяка жена не с очите си, а със сърцето вижда и разпознава своята любов.
Вижда я променена, цялата в кръв. Кръв сплъстява косите ù, кръв струи от очите ù, кървави рани гноят по тялото ù. Любовта ù е цялата кървава болка.
„Що е ставало с теб, мила?“ – без глас пита верени.
Кибела идва при нея и коленичи, под коленете ù се разстила кървава локва, еднорозите погнусени бягат. С изранени кървави пръсти гали голото тяло на верени.
„Воювам – отвръща. – Всички човеци воюват. Земята е цялата в кръв и няма надежда, и няма покой.“
Крилатите черни стражи танцуват танца на гибелта. Това не е бой, а коситба. Жънат ред по ред щитоносци, вършеят сред гората от копия, летят и догонват бягащи конници. Никой, видял танца на стражите, няма да оцелее. Катерина седи, заровила лице в скута си да не вижда, запушила уши с длани да не чува. Само от вонята няма как да се спаси, няма по-канска воня от човешката кръв и нечистотии.
Елена стои изправена, подпряна на меча си, зорко следи клането. Събрани около тях, върколаците вият протяжно. Вече е нощ и скоро ще изгрее луната.
„Но защо, но защо? – плаче верени. – Нали затворих всичките си деца в Бездната? Нали държа заключени Портите? Да няма болка и кръв? За тебе?“
„Не можеш да спреш смъртта, тя е част от живота“ – казва Кибела и я прегръща. Докосва и гали тялото ù. Целува я. Верени трепери от отвращение пред вкуса на кръв.
Над тях дъгата блести в златно жълто, морско синьо-зелено, огнено алено. Тук, под дъгата, Кибела е мъж и опложда с болка и кръв чистото женско тяло на верени. В любов и жалост верени зачева жрица на утехата и надеждата…
Призори полето под крепостта е заблатено от кръв. Стражите събират телата, струпват ги на купчини и ги запалват. Дали е все още нощ, или вече е ден, никой не знае, защото небето е затъмнено от черен смрадлив дим.
От ъглите на устните и от краищата на виолетовите очи на Елена се стичат тънички струйки кръв. Кръв тече и от носа ù. Тя го изтрива с длан и после с кървав пръст сочи към притихналия от смразяващ ужас град:
– Без пощада! Милост за никого! До основи!
– Повелята ти няма смисъл за тях, мила. Стражите не знаят какво е пощада.
– Нека. Да не остане никой, който да помни тоя черен ден!
– Ще се запомни, мила, непременно ще се запомни. Човеците помните лошото винаги, доброто – рядко, истината – никога.
Верени сега е жена и зачева дете от болка, любов и жалост. Събужда се в прегръдките на мъж с бели коси и орлов поглед. Времето е спряло в белите му зеници.
„Защо ми даде живот, мила, щом трябва да го живея без тебе?“ – шепне верени, положила глава на гърдите му.
„За да помниш. Помни за мен и за теб, помни небето и езерата, които ни бяха ложе, помни дъгата, под която се любихме, защото ничия друга любов няма да може да преобръща света така, както нашата.“
По-добре е да се научиш да приемаш света такъв, какъвто е, отколкото да не се научиш…
Физиците и теолозите винаги са грешили в опитите си да опознаят и обяснят света. Светът е непознаваем, защото е жив. Светът е необясним и мистичен, защото се движи, променя се, а всяка промяна е вид чудо.
Пазителят на Портите
Правени са опити да бъдат обяснени Трите порти и проходите, както от учените, така и от теолозите, но те са били винаги условни, предвид ограниченията на нашите, човешки представи и понятия в областта на логиката и мистиката. Най-добре приети към момента са теориите на биофизиците, използващи в обясненията си мисловни конструкти, близки до квантовата физика и популярните идеи за паралелните вселени, черните и белите дупки и връзката между тях.
Приема се едновременното съществуване в пространството на световете, свързани помежду си чрез Трите порти. В миналото дори се говореше за разположение по четири направления – Първата порта (Запад), Втората порта (Север), Третата порта (Изток) и познатата ни Вселена (Юг) – които въпреки, че са условно обозначени с четирите посоки на света, се осмислят чрез сложна координатна система, в чиято нулева пресечна точка е мястото на Пазителя. Опитът този модел да намери математическо изражение обаче доведе до огледални функции и еднакво вероятен положителен и отрицателен резултат от решението, заговори се за още четири свята, разположени в подобна координатна система, но с отклонение от 180 градуса по всички направления спрямо нашата, т.е. допусна се съществуване на Четвърта порта (Север-Северозапад), Пета порта (Север-Североизток), Шеста порта (Юг-Югозапад) и Седма порта (Юг-Югоизток), контролът над които принадлежи на втори пазител.