Царицата на Алам
Алам е името, с което юдите наричат в спомените и легендите си света отвъд Първата порта (самите обитатели на този свят, според оскъдните ни данни, го назовават с поетичното прозвище „Бездната“). Погрешно е да се смята, че титлата „царица“ е носена от реален монарх. Като цяло, механичното съотнасяне на човешките понятия към света на Алам е неправилно – свят, в който не съществува дори живот в земния смисъл на думата, е не просто различен, но и непонятен за нас. В случая „царица“ е по-скоро означение за възраст или духовна сила.
Царицата на Алам е определяна като прамайка на верените, вероятно принадлежаща към вида вер (вж. „Вер-верени, шар-верени, хал-верени – древните дракони в спомените на змейовете“, авт. колектив, изд. БАН, 2178). При кошерната структура, типична за драконовите общества, властта ù не се крепи на авторитет от обществено положение, а е реална власт – както верените, така и мнозинството от съществата на Бездната, пряко и буквално са зависими от нея. Предвид това, безсмислено е Царицата на Алам да издава повели или забрани, тъй като волята ù практически е воля на всички в Бездната…
Една, две, три… Девет бели верени.
Реят се под звездите и сипят пух над Белия свят. Една стара клетва бе нарушена и сега те са напрегнати и тихи.
Мълчаливо се носят, издигат се и се спускат, прегръщат се и се разпиляват, но не намират покой.
Халите са тревожни и търсещи. Времето за тях е непоносимо спокойно. Жадуват буря. Ще отпуснат крилете си по плавните лъчи на Втората порта и отвъд ще намерят отново Пътя.
Какво ги разбуни така? Воят.
Долу, стъпила на върха на най-високата сребърна пирамида, Вълчицата разказва на господаря на Сен за избити човеци. Никоя клетва не трае вечно.
По широкото поле са разпръснати хиляди снажни бойци, облечени в блестящи брони, с оголени мечове, с искрящи копия, с потъмнели от ярост лица. Рогатите им шлемове изпускат ситна мрежа мълнии, безбройните светлинки се разпиляват под високия купол и се връщат, оплетени на венци, върху мрачните им чела.
Около трона вече са се събрали най-старите юди. Жълтите им очи са полупритворени в размисъл. Змиите около шиите и камшиците им съскат тревожно и хипнотично.
Подпрял лице на дланта си, князът е потънал в дълбока скръб. По кръглото му сияйно лице, по дребното му, ефирно тяло преминава тръпка. Той е целият въплъщение на божествената си същност, Надеждата…
Към високия трон на Сен приближава Вълчицата. Снежнобялата ù козина е настръхнала, от грациозните ù движения се долавя умора. Когато стига под трона, тя приема образа на красива жена с дълги сребърни коси.
– Сияйни господарю. Царицата на Алам отхвърли клетвата си. Портите са отворени. Мрак и огън ще покосят човеците, виждам.
– Да мрат човеците долни, да мрат, господарю! Не трябват ни нам червеите зловредни, само земята им нека опазим! Поведи ни, господарю сияйни, горите да пазим и изворите, и поляните дъхави, и пилетата хвъркати с гнездата им, и билките лековити… Да не стане на пепел онова, що е очите ни радвало и в песните ни преляло!
Юдите са наскачали и развели коси. Очите им са златни от ярост.
– Царицата избра и посочи наследник – мълви Вълчицата и тъга засенчва челото ù. – Речено било той да е мое дете…
– Вълк пазител! Никога!
– Той дори не е вълк, глупачки – горчиво поклаща глава Вълчицата. – Той е само купчина гниеща плът.
Юдите онемяват, даже змиите им примират от ужас. Князът се изправя от изумление.
– Скъпа моя, съзнаваш ли що трябва да сториш? Трябва да му прелееш от себе си, за да го възкресиш. Да му дариш не само млякото си, но и кръвта, и духа си!
По прекрасното лице на Светата вълча майка се стичат сълзи.
Напоследък някои учени лансират хипотезата, че Пазителят затваря Портите с тялото си, или по-коректно е да се каже – с личността си, т.е. същността на Пазителя заема пространството на проходите така, че те са невъзможни за преодоляване. Тази хипотеза бе инспирирана от откритието, че Пазителят винаги обитава два свята. Той съществува едновременно на две места, но не е подвластен на биофизичните закони в никой от тях. На практика безсмъртен, той е жител на два свята и не е в никой от тях.
Така например през времето, в което Царицата на Алам е изпълнявала ролята на Пазител на Трите порти, в Бездната тя е била считана за изгубена, за изчезнала. Непосилно е за човешкото въображение да си представи в какъв ли образ е обитавало нашия свят това чудовищно създание. Принципно се приема, че съществата от Бездната се явяват на земята уродливи и грозни, а тяхната несъвместимост с човешкото мислене и представите ни ги прави да изглеждат страшни и зли.