Няколко чудовищни женски създания си оспорват личността на Царицата. Сред тях са както страховити митологични персонажи като Сфинкс и горгоната Медуза, така и реални личности – истински чудовищни жени от историята! – вкл. ужасната трансилванска графиня Батори, която пиела и се къпела в девича кръв, за да съхрани младостта си. Последното предположение е анахронизъм, но красноречиво говори за страшната слава на Царицата от Бездната.
Все пак сериозните историци се изказват в защита на легендарната пазителка, изтъквайки факта, че именно в периода на нейното стражество човечеството е изживяло най-спокойните си години. Под какъвто и зловещ образ да е живяла сред хората, могъщата Царица на Алам е държала Трите порти здраво заключени, а преминаването им било изключително рядко и инцидентно.
Също така – за разлика от Момчил, Господаря на вълците, Царицата е изпълнявала дълга си съвсем сама, вероятно на това се дължи и оскъдната информация, с която разполагаме, относно нейната личност. Около яркия и обаятелен образ на Момчил е ситуирана цяла плеяда от стражи, изпълняващи разнородни помощни функции. При това странните му помощници изхождат от различни светове и затова ролята им често е нееднозначна: стражите от Бездната (вж. Авлия); вълчите дузини; Конниците.
Последно и най-важно – Царицата на Алам се счита единствената пазителка, недопуснала заплаха от нова война за Портите…
Змеят Сорул тича и пръска облак ситни кристалчета след себе си. Трябва да стигне преди Първия час от разходката на господаря. Краката му са посинели от бързането, ноздрите му изпускат синкав пламък, ноктите му са чак лилави от стискане. Не мисли нито как ще го събуди, нито как ще му каже. Сорул не може да мисли. Може само да гледа, да тича и да казва какво е видял.
Вече долавя в далечината розовото сияние и то му влива сили да размахва криле и да тича още по-бързо, нищо че е много уморен. Сорул е млад, само на хиляда и четиристотин прераждания на господаря, а все по-често се уморява. Не го жали господарят. Той никого не жали.
А Сорул се старае. Вярва, че няма да си остане винаги вестител, има и по-млади, по-силни, родени след него. Все някога ще го направят пазач, а после… После господарят ще му позволи да докосне яйце.
Сиянието е близо. Сорул изплезва език и от езика му се вдига синя пара, замъглява очите му. Хвърля се към блестящите стъпала, почти не ги допира, не забелязва острите жълти погледи на братята си, не чува въпросите им. Разперва с последно усилие четирите си крила и влетява в покоите на господаря.
Великият току-що се е събудил. Няколко змеици му помагат да се облече. Сорул пада на колене и опира чело в горещия под. Великият поема жезъла си и навежда глава да оплетат короната в златните му коси. Чак след това се обръща към Сорул.
– Говори!
Сорул вдига очи. Така коленичил, те са право срещу прекрасното лице на великия.
– Двама стражи на Алам избиха човеци, господарю. Царицата им позволи.
Опитва се да разбере добра или лоша е вестта, но не успява. Не трепва нито черта по божественото лице.
– Кога?
– Вчера, в последния час на разходката ти, велики.
Лицето е все така красиво. Никога не погрознява, дори когато господарят умира.
– Защо ми съобщаваш едва сега?
– Не исках да смущавам съня ти, велики.
Вижда как господарят вдига жезъла и го насочва срещу му. Разбира, че това е краят, но не помръдва. Знае как се награждават лошите новини. Само миг, и от Сорул остава купчинка пепел.
А великият бог на Огъня призовава робите си. Скоро златните градини на двореца му стават синьо-мораво-зелени от тях.
Една, две, три… Дванайсет пъстри като дъгата верени са готови да понесат огнената му колесница.
Шар са страстни, шар са горди.
Те са сестри, а не роби на бога на огъня. Той се усмихва и им сочи с жезъла си надолу, под пламъците на Третата порта.
Война.
… Разказът за раждането на Господаря на вълците, съставен от юдите и записан в „Летопис на войните за Втората порта“, е суров и хладен.
Било привечер.
Две уморени жени и дванайсет огромни кучета се явили при хълма на Втората порта. Високо горе се въздигал храм, съграден от гладки бели камъни. С ниски стени и без покрив, с врати в четирите посоки на света, каквито са всички древни храмове на Сен, и олтар от бял мрамор. Олтар с издълбани улеи за кръв – жертвено капище.