Двете жени и кучетата носели увито в бял покров тяло. До олтара ги чакала бяла вълчица. Изящна и грациозна, тя дори не трепнала, когато жените осквернили с човешките си нозе святото вълче капище. Чак когато положили обезобразеното тяло върху олтара и го отвили, вълчицата се изправила в образа на жена. Млада жена с дълга до петите сребристо-бяла коса и едри гърди, натежали от мляко.
Тя дълго гледала трупа, сякаш да види мъжа през жалките му останки.
– Купчина плът – прошепнала накрая. – Нима има нещо останало от онова, за което сте го обикнали и избрали?
– Животът и смъртта са като двете лица на една монета – студено отговорила жената, белязана с бели по рождение коси. – Може да се сменят и въртят до безкрай, монетата си е все същата.
Светата майка на вълците се дръпнала от олтара и се извърнала към нея:
– Да! Навярно ти знаеш всичко и за живота, и за смъртта. Предаде и мен, предаде и Княза. Повече не можеш да служиш на Сен.
– Вече си спомних коя съм била и не мога да служа на никого. Аз съм по-стара от тебе, по-стара от Княза, по-стара от този хълм и от луната, дето изгрява, защото аз ви родих първо, а после вие родихте мене.
Вълчицата кимнала скръбно и я проклела, както Князът на Сен ù заръчал:
– Ти беше древна и велика богиня, но пожела да идеш сред хората, за да им дадеш надежда и утеха. Ти стана белокоса жрица на Сен и прогледна в бъдното и служи на човеците много прераждания. Оттук насетне ще бъдеш нито богиня, нито жрица с бели коси. Твоите дъщери сред хората ще плащат за дарбите си. За надеждата – с болка, за утехата – с недъг. Така е справедливо. Това ми заръча твоят син. Само магията на древните клетви никой не може да ти отнеме. Новият пазител ще ти даде клетва, както някога ти се закле верени.
Прокълнатата жрица коленичила пред олтара.
Светата майка на вълците се осмелила да извърне очи към другата жена.
– С тебе никога не сме били близки – заговорила бавно Вълчицата – но сега ще се свържем чрез този мъж. Той ще стане моя плът, и моя кръв, и моя душа. Аз ще бъда за него и майка, и сестра, и наставник.
– Знам – отвърнала тихо Царицата. – Той е от мене избран да бъде на вълците господар. Скоро аз ще си ида, но ти запомни, че на този мъж ще се крепи мирът между Сен и Алам.
– Разбрах и ще го запомня. Виждам в утробата ти и мрак, и надежда, и огън. Страх ме е. Удивлявам се. Радвам се.
Когато луната огряла с пълното си лице над земята човешка, Светата майка на вълците издоила млякото си. Помазала челото на мъжа, покапала в устата му, поръсила раните му. Вълците стоели, почетно наредени, и протяжно виели, а над главата му кръжали стражите.
Първият страж положил до тялото древния меч на пазителите на Портите. Вторият го дарил с ахатов пръстен и ахатов пояс.
Скоро покойният мъж се събудил вълк. Светата майка на вълците и глутницата го подхванали и повели през Втората порта, по пътя на посвещението му. Призори щял да се роди нов пазител, Господаря на вълците, и да положи клетва пред Великата богиня на земята…
Удиви го това, че смъртта идва с болка…
Смъртта не дойде. Само го доближи и после си тръгна, но болката ù остана.
Болката го крепеше над пропастта като тънко, но здраво въже. Беше раздираща. Всяка частичка от тялото му се гърчеше в болка, а съществото му се бе свило някъде дълбоко и трепереше от ужас. Той се надигна, притисна колене до пламтящото си чело и нададе вой на нетърпима болка.
Около него бе студен и жесток мрак. Мракът също болеше. А от мрака не можеше да избяга, нито да го отпъди, колкото и да се мъчеше и да размахваше ръце. Високо горе нещо сияеше пронизващо. Сиянието бе много далече и много близо. Докосваше го, галеше го, прегръщаше го, притискаше нараненото му лице към топлите си гърди. Той се вкопчи в сиянието и заскимтя.
Болчице. Мамо.
Те дълго стояха под храма на Сен, държаха се за ръце и гледаха омагьосано след лунната пътека, по която се изкачиха Вълчицата и новороденото ù дете.
– Красиво е – промълви Елена. – Лошо ли е, че ми се струва красиво?
Катерина се усмихна загадъчно:
– Същото каза и на сватбата ни. На тази лунна пътека, под сиянието на звездите, еднорозите ни ожениха. Помня.
– Разкажи ми.
– Трудно ще ти разкажа с думи за нещо, случило се, преди човешкият език да бъде измислен. А езика, на който говорехме тогава, ти си забравила.
– Моля те.