– Добре, нека опитам. Бях разперила криле и летях плавно. По крилете ми се виеха змии и рисуваха картини и руни. Девет стражи с лъскави тела и кехлибарена кръв кръжаха под мен и придържаха опашката ми. Зад мене тържествено крачеха деветте болки, нарамили деветте си коси, с черни качулки и алени очи. Пееха деветте ноти на бездната. Първата болка, Чумата, пееше най-ниската нота и цялата планина тътнеше, деветата болка, Холерата, пищеше с най-високата нота, от писъка ù звездите капеха…
Усещаше, че е напълно гол.
Сиянието притискаше лицето му към гърдите си и го водеше нанякъде. Той не искаше да върви. Болеше го да ходи. Но не можеше и да спре, защото само допирът до майчините гърди му носеше облекчение.
Понякога не издържаше и падаше. Тогава усещаше, че няколко кучета го захапват и влачат. Зъбите им се впиваха дълбоко в и без друго болезнената му плът. Виеше до изнемога, после незнайно откъде намираше сили да се изправи и да се вкопчи в топлината и утехата на сияйната жена, която го водеше.
Животът се връщаше в тялото му с всяка крачка. А с него и болката се усилваше. Не можеше да я изтърпи повече, и падаше. Дузина челюсти се впиваха в крайниците му, разкъсваха го жив, не можеше да го понесе, и се напрягаше да се изправи…
– На главата си бях положила черната корона на Алам… Тогава все още можех да я нося и тук, защото в планината нямаше смъртни. Планината тогава още издигаше към небето сковани от лед върхове. Над нас летеше в огнена колесница, теглена от дванайсет шар-верени, твоят първороден син, Царят на Огъня. А пред нас малкият ти син, Князът на Надеждата, тичаше и тъчеше пътека от мека светлина. Ти стоеше между крилете ми и ме прегръщаше. Блестеше цялата…
– Как изглеждах?
– Изтъкана от най-скъпоценната земна тъкан. Косите ти бяха от златни и медни нишки, лицето от мрамор, очите от изумруди, рубинени устни и седефени зъби. Ако днес съм красива, то е защото съм взела от теб, от твоята хубост, мила…
– Кажи ми… мъж ли бях или жена?
– И двете. Или което от двете поискаш. Ти бе първото божество на хората. Наричаха те Велика богиня на земята, но ти беше божество на живота, можеше и да оплождаш, и да раждаш. Ти бе събрала цялата същност човешка.
– Значи имах…
Катерина се смя дълго, преди да потвърди:
– Да, мила. Ти имаше сребърен фалос между здравите си железни нозе. Чак по-късно, когато реши да идеш при хората, ти избра да си винаги жена. Мисля, че го направи заради мен.
– Щастливи ли бяхме?
– Много. Обичах те много.
– А сега?
Идваше в съзнание.
И съзнанието му бе болка. Вече почти не падаше. Крачеше много бавно, но уверено. Жената със сребърни коси го беше прегърнала през кръста и го крепеше. Беше му прошепнала, че го води при княза, комуто трябва да се посвети. Наистина вървяха към някакъв трон.
Покрай пътя им се бяха наредили ужасяващи женски създания с една или две глави, с яркочервена кожа и змийски камшици. Оглеждаше ги с очи, премрежени от тъпа, безумна болка. И те всичките също гледаха към него, с израз на безкрайно отвращение. В ярко жълтите им зеници четеше желание да го смачкат като противна буболечка. Но не смееха да го доближат, навярно защото глутницата огромни кучета вървяха около тях.
Когато приближиха и Князът се изправи върху трона си, той видя, че това е всъщност дете. Дете с тъничко крехко тяло и огромна, несъразмерна, червена глава. Дори не си беше представял толкова зловещо създание.
– Не плачи, мила моя. Ти ме напусна преди много години.
Елена ядосано изтри сълзите в ръкава си. Катерина я милваше по ръката.
– Заради тебе останах на този свят, заради него ще си ида. Животът винаги има свършек, мила. Дори ние, безсмъртните, не можем да останем в живота завинаги.
– Не плача за това. А защото не помня любовта ни с тебе.
– Небето помни. Нима друго има значение?
– Права си. Няма.
– Детето, което ще родя… То е толкова твое, колкото и негово. Аз съм верени, мила, аз не мога да раждам хора. Някога приех част от тебе. Детето ми ще е дете от теб и от него.
Притисна ръката, която галеше, към корема си, а Елена затвори клепачи. Беше ù нужна цялата сила, за да понесе видението.
– Ще го пазиш, нали?
– Да.
– Ще мога ли да го виждам?
Елена не отговори.
Нощта напредваше към утрото и ставаше студено. Катерина леко трепереше. Ръцете им се сплитаха все по-здраво…
Коленичи.
Прекрасната жена, която го беше довела, остана права до него, с ръка на тила му. Князът напусна трона си и приближи. Огромната глава бе точно срещу неговата, очите им се срещнаха. От зениците на уродливото създание струеше мъртвешки бял студ. Болеше го от този поглед.