„Подчини ми се“, казваха сияещите бели зеници и се приближаваха още.
Той не искаше да се подчини. Очите го омагьосваха да гледа право в тях, по-навътре, по-дълбоко. Противеше се с всички сили. Главата му пламна, кипеше целият, искаше да крещи. Белите очи сякаш копаеха проход към душата му.
Искаха да я изпият.
Ръцете им бяха нежни и търсещи.
Елена докосваше финото ù лице, меките медни коси, изящните устни, внимателно сякаш се опитваше да открие и опознае себе си. Катерина мълчеше и се усмихваше. Гледаше замечтано през нея, отвъд, към спомени, трупани хилядолетия.
Ръцете им ставаха ласкави и настойчиви.
Елена галеше шията и раменете ù, бавно свличайки дрехите. Дланите ù проследиха пулсиращата черна подутина, която се надигаше между гърдите и по корема на Катерина, улавяха туптенето и попиваха влагата.
Катерина се смееше радостно. Устните им се сляха.
Под хладното було на нощта двете се любиха върху мократа трева, а славеите не пяха, земята не ги люля и вятърът не полъхваше, защото целият свят бе стаил дъх пред древното тайнство…
– Той е мой – рече Князът, когато мъжът рухна.
Голото тяло се беше свлякло на сребристия пясък и конвулсивно потръпваше. Сияйната жена се наведе и за кой ли път му помогна да се изправи. Отново го поведе и този път всички се отдръпваха и бягаха от пътя им. Той вървеше слепешком, обронил глава, останал без сили да се бори с болката. Само глутницата ги следваше.
Наоколо ставаше по-тъмно, по-усойно, въздухът лепнеше от влага. Дори сиянието на косите ù помръкваше. Когато спряха и той открехна очи, различи пред себе си стотици, не, хиляди бесни очи, море от зловонен дъх и жадни за кръв челюсти.
Кучета. Вълци.
Обърна се към жената, но нея я нямаше. Вместо жена, зад рамото му стоеше вълчица. Със снежнобяла сияеща козина, изящна и неземно красива.
Вълчицата нададе кратък вой и той разбра повелята му:
„Яжте!“
Светата майка първа отхапа от плътта му.
Истина, истина ви казвам! Той бе убит, но възкръсна на седмия ден!
И слезе от планината, и отиде при своите. И рече им: радвайте се! А те се приближиха и му се поклониха.
Той бе могъщ във величието си и велик в мощта си. Всички се бояха от него, затова го хулеха и нарекоха прокълнат, и отрекоха се от него, а него отлъчиха от себе си, и го анатемосаха.
Той бе извървял пътя Господен и те не му го простиха. Той покани в земите си отхвърлените, онеправданите, грешните. И ги прие за свои братя, и им даде дом и закрила, и пусна ги в Царството си. А доброто на тоя свят не се прощава, ами се клевети и се хвърля името му в прахта. Затова и написах тая добра вест, за да кажа истината.
Аз зная истината най-добре, защото му бях изповедник и епископ на неговото княжество. Наричат ме Йоан. Сам си избрах името на Кръстителя, когато отрязаха косата ми в Атон, запазих си го и после, когато ме жигосаха и прокудиха. И аз като Кръстителя търсех онзи, който да е достоен да му завържа сандалите. Намерих го и му се обрекох, той бе моят господ, Господаря на вълците…
Ръкописът с добрата вест на еретика Йоан така и не е завършен. Много истина има в него, но и истината е многолика.
Куцалан
В древния фолклорен епос Куцалан се нарича предводителят на вълчата глутница. Той е куц, стар и изпълнява ролята на вълчи пастир. Сочен е като най-страшен и най-кръвожаден от глутницата. Според отделни примитивни вярвания слънчевото затъмнение се дължи на Куцалан, който може да спре или да погълне Слънцето.
Някои специалисти по история на войните за Трите порти обаче свързват мита за Куцалан, главно в частта, в която той поглъща Слънцето, с ярката и същевременно загадъчна фигура на Момчил, владетеля на планината (вж. Господаря на вълците). Изказват предположението, че със Слънцето се идентифицира реалният образ на божество от света отвъд Третата порта, а легендата за Куцалан е спомен за битка на Господаря на вълците с Бога на огъня.
Преданието гласи, че Третата порта се овладява в единоборство.
Огненият бог насочва шар-верени, които теглят колесницата му, към пламъка на Третата порта. Но преди да успее да я премине и да поведе войските си към човешката земя, някой прекрачва огньовете.
Невъзможно е. Мълниите на портата биха убили всеки човек.
Пришълецът обаче не е човек, а огромен вълк със сребриста козина. Язди снежнобял еднорог с бистросини очи и сребърни копита. Носи черен пръстен на пръста си и черен пояс над слабините.