Онова, което най-силно удивлява господаря на огъня, е мечът, който върколака държи. Меч от чист диамант. Мечът, който в зората на времето майка му бе изтръгнала от сърцето на земята. Същият, с който бе победила и прогонила първородния си син далече от земята на хората, отвъд Третата порта.
Ярост изкривява прекрасното лице на великия. А върколакът вдига омразния меч и с него чертае в нажежения въздух. Чертае знака на Юи. Предизвиква го на двубой за Третата порта.
Великият възпира шар-верени и слиза от колесницата. Не крие презрението си към натрапника, но не може да не приеме двубоя. Законът на Портите е по-древен дори и от него. Върколакът гали гривата на еднорога и също слиза от гърба му. Според закона в битката трябва да влязат един срещу един.
Двамата пристъпват заедно в третия кръг и огньовете лумват. В друг случай великият би изпратил в кръга на двубоя някой от робите си, но сега няма време. Трябва просто да вдигне жезъла и да изпепели нищожеството.
Това и прави.
Пламъците обгръщат върколака и го превръщат в горяща факла. Няколко секунди той вие, но не пада, нито изгаря. Безсмъртен? Великият не познава това божество. Яростта му нараства, защото разбира, че ще трябва да се бие.
Когато пламъците угасват, натрапникът стисва меча си и замахва бавно, но с удивителна сила. Жезълът посреща удара сигурно. И го отбива трудно. Гневът на великия е все по-горещ. Нима този демон му е равностоен?
Размахва жезъла с величав яд. Вълкът е бърз и посреща ударите. Добър и опитен боец. От това няма смисъл. С ловко и точно движение великият успява да избие меча от ръцете му и да го изхвърли извън кръга. Губи и жезъла си, но така е по-добре. Двубоят не бива да се протака.
Двамата впиват пръсти в раменете си и заорават нозе в жарта.
В погледа на великия пламти същински ад. Върколакът е раззинал челюсти. Ако срещне погледа на вълка, господарят на огъня ще прогори черепа му. Два реда остри олигавени зъби се стремят към гърлото на великия.
Мълчаливата им борба трае дълго. За великия тя е безумие. Никой човек или бог не може да му е равен по сила. Освен ако…
– Нося ти много здраве от майка ти – ръмжи вълкът. – Преди час ù дадох клетва. Аз съм сега Пазител на портите.
Изумлението и яростта заслепяват великия и той губи равновесие. Вълкът го събаря и притиска лицето му към въглените. Както повелява законът, стъпва с левия си крак върху главата на победения.
Новият пазител е глупак. Трябваше първо да свали короната от челото на врага си. Лъчите ù се забиват в крака му и прогарят глезена чак до костта. Върколакът надава последен, болезнен и триумфиращ вой. После куцайки напуска кръга.
В това утро слънцето не изгря.
Хората сме наивни.
Това е учтивата дума за глупави.
Живеем в безкраен и удивителен свят, но вместо да му се радваме, прекарваме отредените ни дни в опити да го опознаем, което е невъзможно, да го разберем, което е непосилно, и да го осъдим, което е ненужно и жалко.
Чудесата в света се случват бавно и постепенно, понякога им трябват хилядолетия, затова в краткото си живуркане няма как да ги забележим. А в редките случаи, когато светът се преобразява пред очите ни, толкова слепи сме за промяната, така вцепенени от собствения си ограничен ум, че можем да твърдим, разпалено и убедено, как нищо ново под слънцето няма, как новото е добре забравено старо и как светът е все същият, какъвто Бог го е създал.
Гледаме на света около нас от висотата на личната си нищожност и той ни се вижда малък, а ние – големи и важни. Докато светът е гостоприемен и тих, докато животът ни в него е спокоен и сит, вярваме, че е наша заслугата, че сме го покорили и притежаваме, че сме неговият венец или туптящо сърце, че дължим благодарност само на себе си, богочовеците.
Когато светът стане студен и мрачен, когато небето се раздира или земята се разцепи, когато ни поглъщат войни, епидемии и катастрофи, тогава не сме ние господарите на света. Някой друг е виновен, някой е гневен и ни изпраща казън, някой изпитва вярата ни или изкупва греховете ни, някой твори и руши заради нас, дава ни знак и иска да ни говори, на нас, безценните, важни човечета.
Дори за миг не допускаме, че онзи, по чиято воля или вина светът е такъв, какъвто е, или пък се променя, би могло да не ни забелязва и никак да не се тревожи, че съществуваме, обитаваме, опознаваме и му подражаваме. Или по-лошо – че може да крачи сред нас, изпълнен с унизителната готовност да ни помогне или услужи, да ни защити и даже да ни обича. Можем да го повярваме, да. Но няма да го приемем за истина.