Елена ги крепеше и двамата. На дясното ù рамо беше увиснал Момчил, бе трескав, куцаше, раните му още гнояха. В лявата ù ръка се бе вкопчила Катерина. Едва креташе, сякаш бременността внезапно ù бе дотежала.
Вълците ги следваха тайно, от разстояние. Елена им бе забранила да ги доближават. При вида на глутницата Момчил изпадаше в умопомрачение, започваше да се мята и да крещи. Каменният град им изглеждаше далече, като накрай света.
Вървяха сякаш през пустош. Пътищата бяха безлюдни, лозята – запуснати и диви, ехото не носеше радостен звън на хлопки откъм пасищата, горите не тътнеха от удари на брадва. Девойката знаеше чии стъпки следват още преди да стигнат първото село.
Изглеждаше изоставено, но не беше. В дворовете се валяше покъщнина, по плетовете съхнеха черги, от залостените обори се разнасяше гладно блеене и мучене, зад оградите дебнеха побеснели настръхнали кучета. Усещането за сън изчезваше и кошмарът добиваше смисъл в мига, в който човек разпознаеше фината смрад, която витаеше във въздуха – острата, отчетлива миризма на непогребани хора.
Нямаше как да заобиколят селото. Елена стисна зъби и закрачи по-бързо с надеждата, че Момчил няма да се събуди от обичайното си трескаво бълнуване, но надеждата ù беше напразна. Момчил знаеше това село, както и всичките села в планината си. Още докато подминаваха първите къщи, той вдигна глава, погледът му се проясни, на лицето му пропълзя плаха усмивка.
– Къде са? – попита след малко, защото подминаваха портите, а никой не излизаше да го срещне с радостен вик.
– Няма никой тука, Момчиле.
– Къде са! – повтори и се отскубна от прегръдката ù, с олюляване закуцука през най-близкия двор. Елена не събра сили да го последва.
Вратата на ниската, измазана с глина къщичка беше открехната и се отвори с пронизително враждебно скърцане. Той се присви на две и прекрачи прага с възторжения коледарски възглас на винаги желан гост. Елена стоеше примряла и го чакаше, а буйните удари на сърцето ù отмерваха дългите мигове.
Воят му бе кратък, прекършен, прекалено болезнен, за да е продължителен. Момчил изскочи от къщичката, с няколко скока я подмина и връхлетя в следващия двор. После в следващия. Вече не виеше – в зловещата тишина се чуваше само тежкото му хрипливо дишане.
Катерина се бе свлякла в прахта и беше заровила лице в полите си, изглеждаше съвсем неподвижна, явно нямаше сили да плаче повече. Елена стоеше с отпуснати рамене и примирено чакаше удара.
– Какво… е вилняло тука… Катерино?
За пръв път от много дни жарките очи на Момчил бяха станали пак разумни. Не бяха онези диви очи на звяр, болката в тях бе тиха и осъзната, човешка.
– Черната…
Той продължаваше да я гледа питащо, не беше чул, нито разбрал казаното. Катерина издаваше тихи стонове на болно кутре, едва ли беше способна да говори повече, затова Елена облиза устни и се прежали:
– Черната чума, Момчиле, възлезе от Бездната, докато портите бяха отворени. Сега върви по земята и сее смърт дето мине. Не можем нищичко да ù сторим, нито да я спрем, нито да я върнем там, откъдето е дошла.
Млъкна, защото погледът му бе заблестял с пронизващата сила на нажежено желязо. „Пак заради мене, значи“ – казваха очите му. Гласът му обаче, макар и пресипнал, беше студен и властен:
– Няма да си тръгнем… докато не погребем всички!
Дни наред двамата заедно копаха гробове и заравяха останките. Болестта бе обезобразявала телата още приживе с черни гноящи рани. А юлската жега и глутниците подивели селски кучета бяха направили така, че често не личеше дори кого или какво погребват. От ужас и отвращение не се хранеха. Момчил копаеше мълчаливо и настървено, като че беше възкръснал от мъртвите с едничката цел да погребе людете си. Заравяше надълбоко, без кръст и без молитва, дори затъпкваше кощунствено пръстта. Сякаш нарочно правеше всичко, за да поеме греха за тази смърт върху себе си.
Катерина се топеше пред очите им. Животът си отиваше от нея зловещо бързо, от деня, в който бе станала смъртна, вековете, прекарани на човешката земя, се бяха стоварили върху нея със смазваща тежест. Вонята я караше да се дави и да дере гърло в невъзможни опити да повръща почти непрекъснато, докато припадне от изтощение. Вместо да наедрява от бременността си, тя видимо се смаляваше. Отдавна беше престанала да яде и да пие, а понякога изглеждаше така, като че бе спряла да диша. И мълчеше. Беше по-няма и от гробовете…
Погребаха купчините трупове и без да си кажат и дума, продължиха. И в следващото селце думите бяха излишни – лаят на побеснелите кучета отдалече им извести, че е нямало оцелели нито да опеят, нито да оплакват. Вървяха от село на село и погребваха, а колко дни и нощи изминаха, никой не преброи.