Понякога срещаха мародери. Тогава Момчил, който преди за кражба бесеше, кротко присядаше на сянка и безучастно изчакваше да отведат добитъка и да изнесат ценната покъщнина. Глутницата, настръхнала и озъбена, го пазеше от разбойниците. Дали някой по пътя беше познал княза си, така и не се разбра.
До Каменния град се добраха в един късен следобед. Невъзможно беше да влязат тихо и незабелязано в крепостта, затова Момчил се спря при портата край реката, подпря се на онова, което беше останало от меча му след стотиците изкопани гробове, и зачака. Новината, че се е върнал, премина през града като летен пожар.
Наизлизаха и се спуснаха към него. Шепа мъже, начело с Райко, и много, много жени. Скупчиха се около него и го обгърнаха с тежко мълчание. В очите на мъжете, които го бяха видели посечен, се четеше див ужас. Очите на жените, чиито съпрузи и синове беше отвел, преливаха:
„Защо си сам?“
И Елена видя как Момчил се пречупи. С наведена глава и прегърбени рамене мина сред хората си. Залитащ и куцащ, прекоси целия град и се прибра в кулата си. Никого не погледна, никому не каза и дума.
– Стенимахос се отметна от нас, Момчиле.
– От нас? Че защо от нас? От мене се отмятат людете ми.
Елена го търси часове, преди да го намери в това хранилище. Дни, а може би седмици, Момчил не беше излизал на дневна светлина. Обитаваше пещерите и тунелите под града, където държаха запаси от храна, вода и вино. Тежкото мелнишко вино – то му трябваше. А светлина не му беше нужна, звярът вижда по-добре в тъмното.
– Не бива да оставяш крепостите да се бунтуват. Райко вече събира конница.
– Нека се бунтуват. Все ми е тая.
Елена колебливо приближи до него и вдигна светлинката. Ако не беше го чула да говори, щеше да ù е трудно да го познае. Лицето и брадата му бяха покрити с дебел слой мръсотия, косите му се стелеха на валма по грапавата стена на пещерата. Не беше седнал, както тя си мислеше, а клечеше в ъгъла като дебнещо животно. Пламъкът се отрази в огромните му черни очи и ги накара да загорят с адски огън.
– Те се бунтуват, защото не вярват, че си жив и си се завърнал. Ако идеш при тях, ще те припознаят.
– Дали?
С един скок се озова пред нея и почти допря нос в челото ù. Не само очите му пламтяха, гореше целият и трепереше в някаква дива треска на напрежение, като приклещен хищник. Излъчваше неописуема смрад на вино и нечистотии. Горната му устна потръпваше и се опъваше, оголвайки зъбите му.
– Има ли какво да познаят в мене, Елено? Кой съм аз сега?
– Ти си Пазителят на Трите порти и господарят на планината.
– Не те питах какъв съм! А кой съм!
Обърна ù гръб и пак с вълчи скок се озова до скритата в сенките на пещерата пирамида от бурета. Елена не го виждаше, но по шума и движенията разбра, че вдига едно буре и го излива направо в гърлото си. Пи дълго, давеше се и се оригваше звучно, а когато засити жаждата си, просна се по гръб върху скалния под. Сякаш беше забравил за нея.
Стиснала зъби да преглътне отвращението си, Елена се наведе над него и го сграбчи за косите. Момчил едва повдигна клепачи, но тя долови как тялото му отново затрепери от животинския бяс.
– Ще ти кажа кой си. Ако имаш куража да чуеш. Ти си баща на шестнайсет деца. Ти си войводата тук. Ти си ми брат и аз няма да те оставя в тая дупка, ако ще да те влача за косите!
Лицето му се отпусна и се изглади, треската му изчезна.
– Тоя умря – прошепна. – Погина при Перитор.
Елена коленичи върху студената скала и взе главата му в скута си. Задържа хладните си длани върху пламтящото му чело, погали бавно раменете и гърдите му, сякаш се мъчеше с ръце да задържи тежкото му, учестено дишане.
– Жив си, Момчиле. А планината е твоя завинаги. Само твоя, нали така искаше? Ще живееш за нея и в нея… вечно.
По устните му заигра оная особена тъжна полуусмивка.
– Жив, казваш.
Изпъна шията си, да отметне глава, и нададе протяжен рев. После още един, по-нисък и по-дрезгав. Отблъсна ръцете ù и се надигна, зарови пръсти в сплъстената си коса, отметна я назад, издиша със стон. Изправи се рязко, скръсти ръце на гърдите си и измуча грозно. Прочисти гърло, заиздава бързи, нестройни писъци. Разтръска глава, притисна юмруци към брадата си и изрева пак…
Момчил се опитваше да запее.
– Виждаш ли? – каза накрая. – Не мога вече. А по-умрял от това, кажи му здраве!