– Няма ли да ги видиш?
– Не.
В предутринния здрач свещите хвърляха криви, размити сенки. Усмивката му бе също крива и трепкаща. На Елена ù се прииска да избяга.
– Тя си отива, Момчиле…
– Знам!
Най-после я беше погледнал и Елена разбра – очите му! Бяха мъртви. Но не с оная тиха, оцъклена смърт на покойния праведник, а с жарко, дълбоко, опустошително зло. В тях нямаше любов, нито милост, нито радост, нито тъга. Всичко човешко в тях бе умряло…
– Ти ще водиш стрелците, Елено, както ти обещах. Приготвяй се!
– Не можем да тръгнем и двамата, някой трябва да се погрижи за…
Тежката му длан се стовари под рамото ù и стисна болезнено лявата ù ръка, докато костта изпука:
– Не те питам нито дали можеш, нито дали искаш. Сбирам вълците. Трябваш ми. Давам ти време, да се сбогуваш.
Едва когато излезе, Елена си даде сметка, че нищо ново не му беше казала. Спалнята на Катерина бе точно до неговата. Момчил беше чул и суматохата, и виковете, и първия плач на децата си. Чуваше и подранилото скръбно напяване на жените, дето бяха бабували преди, а сега се готвеха да оплакват…
Катерина лежеше неподвижно, дори дишането ù едва се долавяше. Изглеждаше още по-мъничка и по-крехка, неестествено бледа и студена от загубата на кръв, като кукла от бяла глина. Постелята ù беше подгизнала, косите ù бяха мокри от пот и сълзи, само устните ù – изпръхнали и подпухнали от хапане. Миглите ù леко потрепваха, беше в съзнание.
– Къде е? – попита, щом усети, че Елена се надвесва над нея.
– Ще дойде. Ей сега.
– Каза ли му, че е момче?
В мрака на болката и изтощението така и не беше осъзнала второто си раждане.
– Казах му. Радва се много…
Катерина се усмихна плахо, отпусна се и се унесе под приспивното пеене на оплаквачките. Жените ровеха в раклите ù и тихо обсъждаха с какво да я погребат. Толкова просто и естествено звучаха и думите, и грижите им, че тъп, парещ спазъм прониза Елена през корема.
Тя приближи до прозореца и потърси утеха в топлия утринен блясък на камъка, но днес градът ù се стори пясъчно сив и враждебен. Прозорчетата тъмнееха, а хората се бяха притаили тревожно, нямаше глъч, нито суматоха и звън на оръжия. Дванайсетте ù „кучета“ се бяха наредили по билото на отсрещния хълм и дебнеха, неподвижни и настръхнали.
В мига, в който слънцето целуна върхарите и посипа лъчи по двата хълма на Каменния град, от върха на кулата се издигна вой – могъщият призивен вой на Господаря на вълците. Момчил събираше глутниците. Този вой бе неподвластен на времето и разстоянието и не можеше да се чуе от човешко ухо, но бившата жрица на Сен го чу в цялата му зловеща сила и страст. Гняв и закана струяха през него и вещаеха смърт и разруха за всичко, дръзнало да насочи този гняв срещу себе си.
В същия миг Катерина простена едва доловимо и издъхна. Над града падна черна сянка, невидима за човешко око, но искрицата от древното божество на живота, мъждукаща у Елена, я видя в цялата ù неземна красота и примря от обич и възхищение. Дори сянката на Царицата на Алам можеше да затъмни слънцето, а полъхът на крилете ù разтърси планината. И този ден щеше да се помни дълго, защото рухнаха крепости и мостове, а реките излязоха от вековните си легла. Не разбра никой, че най-старото и могъщо създание си беше отишло от човешката земя. Само в една студена кула няколко жени захлипаха по-силно и се прекръстиха.
Мнозина приеха земетресението за Божи знак в онова зловещо есенно утро. Защото в него из планината плъзнаха вълчи глутници с тих шеметен бяг. Нито виеха, нито нападаха, сбираха се ужасяващо тихо под стените на Каменния град и чакаха.
Момчил слезе от кулата си при глутниците и развя над озъбените муцуни знаме – черно знаме със странен сребърен знак, полукръг върху триножник. И в оня миг, посред бял ден, десетки дузини вълци се разтърсиха и се изправиха в човешки образ, а планината примря цялата, когато Господаря на вълците ги поведе.
Земетръсът бе и последен дар за Момчил на сбогуване. От него паднаха стените на старите крепости и вълко-човеците му прекосиха планината надлъж и нашир в бесен устрем, без нищо да ги забави. Не преговаряха, не отстъпваха, не вземаха пленници, само прах и пепел оставяха подире си.
От Плъвдив до морето и от Струма до Адрианопол се разпростря новата вълча земя, а границите ù бяха начертани с позора на царе и воеводи.
Както и преди, Момчил яздеше начело в битките, но без щит и без ризница, а ризата му плющеше по вятъра – снежно чиста преди боя и тъмноалена, когато с вой възвестяваше победата си.
Елена бе винаги до него. Близнаците беше взела със себе си и по време на битка ги привързваше към седлото на коня. Яздеше през сечта с развени бели коси, стиснала с две ръце меча си, а децата пищяха и надвикваха бойните рогове. Страшната белокоса ездачка с пеленачетата всяваше по-голям ужас и обръщаше повече врагове в бяг дори и от воя на вълчите дузини.