Вълчиците в глутниците ги хранеха с млякото си, но от това децата на Момчил не станаха вълчета, само растяха невиждано бързо и на месец проходиха, а на три проговориха. Дълго време баща им не искаше да ги види, нито да ги знае, нито да им даде имена, затова децата бяха безименни. В себе си Елена ги виждаше ясно и ги бе проумяла, и тръпнеше, и ги наричаше тайно Ключът и Ключарят.
Момченцето стана после скитник между световете и много песни изпя, а още повече се изпяха за него.
А момиченцето…
… бях аз.
Толкова е тихо и студено призори. Не само свещите, но и звездите гаснат, сякаш Всевишният затаява дъх, преди да издиша новата светлина на деня. Дори да съм будна призори, покоят, студът и мракът ме завладяват и ме карат да затворя очи, да стая дишането си и…
Да замълча.
Не съм поет, не умея да омагьосвам и покорявам със словото, както брат ми, не познавам изтънко и издълбоко тайните на света и човешката природа, както моите две чудовищни майки, но вярвам, че ви допадна разказът за баща ми, Господаря на вълците. И да не ви е харесало, и да не сте ми повярвали, ще преглътна и даже ще ви благодаря. Някога бардовете за песните си искаха само храна и огнище, а в самотата, на която съм се обрекла, спомените и виденията ме топлят и ме опиват, също както и виното.
Изгревът наближава и небето е тъмно пурпурно. Смятам да изляза отвън на верандата, да закопчая предпазния си колан и да посрещна зората и обичайното сутрешно торнадо.
А после ще пия кафе.
Публикации:
1. Алманах „Български фантастични ваяния 2007“ – „ЕГИ“, 2008 г.
Навье
Ивайло П. Иванов
Разказват, че когато великият кан Аспарух дошъл по тези земи, забил копието си в пръстта пред краката си и казал: „Това ще бъде свещената земя на българите“. Но той, разбира се, грешал. Тази земя никога не е била нечия. Много народи са я покорявали и са я обявявали за своя, но всички те са изчезнали, дори споменът за тях е избледнял, а земята е тук, все така прекрасна и вълшебна. И така ще бъде, докато не пресъхнат всички извори в нея. Докато слънцето не спре да я дарява със своята благодат. Само онези, които могат да проумеят магията и красотата ù, могат да наричат тази земя своя. Но такива са останали малцина. За едно обаче канът на българите е бил напълно прав. Тази земя е свещена. Независимо кой твърди, че я притежава.
Част първа: Искричка в нощта
1.
Вечно някаква дивотия ще се случи, щом и аз като хората реша малко да отдъхна. Ако не е чорбаджията ангария да му работя, ще е бирникът. Дойде ли той, по цяла седмица скитам с козите из баирите. Ако не е бирникът, ще са турци. Те като дойдат, всички се крият и всички го отнасят. Или пък айдуци… Мразя вечер да се прибирам със стадото. Само дивотии ме чакат у дома. Тате се трепе като грешен дявол от тъмно до тъмно, че и до тъмна доба. Заедно с братята ми, но пак изнемогва. Бъхти се до припадък, колко пъти съм го виждал така – лицето му мораво, диша тежко, от челото му пот на ручейчета се лее. А седнем ли да ядем, на черен хляб се радваме. Сиромашия. Не го е измислил добре Господ тоя свят. Някой ден ще Му кажа…
А оная вечер не беше нито бирникът, нито турци. Дойде някакъв, и аз не знам какъв, другоселец, на нищо не приличаше, намъкна се в двора и се насади на един пън под навеса. Ей така, без да почука даже, без никой да го е канил и без дума да обели. Даже кучето го не лавна. Изгледах го строго, ама оня не отбира от зли погледи, седи си удобно и се пощи. Викам си – на тате познат е сигур. Щом Зъбчо не го лае, значи е идвал тъдява. Даже не го огледах, имах си дърва за цепене. Камара колко мене висока, до здрач трябваше да я поотхвърля. Намествам поредния пън, замахвам с топора, обръщам с чука и удрям пак. Като зелки се цепят, сурови дъбаци. Онбашията, ако ни усети, че дървета сме секли, с кремък ще ни дере. Ама няма да е за пръв път, кравата ни отмъкна тая пролет, имаме да си земаме нашето.
Всеки чиляк може да цепи дърва. Ала като мене могат малцина. Като го прасна пъня между чворовете, най-много да повторя, за трети път няма. А оня ми ти никаквец седи до мен и по едно време вика:
– Ще се удариш по челото…
Дрънканици. Да бе пръднал, повече внимание щях да му сторя. Ама като ударих поредния чворест пън, пукна се от раз и едната половина, като се завъртя, баш в челото ме млатна. Чак искри видях. По здрачаване… Трия очи с ръкав и се мъча да не залитна. По ръкава ми – кръв.