– Марш оттука, прокобо черна! – викам му.
А оня хич и не мисли да си ходи. Смешно му е. Става и иде при мене, взема ми топора, ей така, даже не разбрах как му го дадох, и ме побутва настрана.
– Седни и почини – вика.
И започва да цепи дървата. Ама, братлета, да ви кажа… Трябва да го видите, че да повярвате. Даже не се навежда да ги наглася на дръвника, тоя ми ти поразеник. Един път го удря дървото с чука, както си лежи на камарата, то се преметне и още преди да е паднало, оня го халосва с острото и то се цепи като напращяла зелка. И само това прави – бавни и мързеливи кръгове с топора. На едно ги наглася, на две – цепи. Докато се усетя, и камарата намаля с третина. Втрещи ме направо, забравих и кръв, и рана, и всичко.
– Хайде ти сега – вика ми.
– Аз… какво аз?
– Ти цепи. Нали видя как се цепи?
– Ти мене ли ще ме…
– Дръж брадвата отпусната! Само като удряш, стягай ръцете. И внимавай дървото да те слуша.
Дървото да ме слушало… Веднага го видях, че е смахнат. Чудо голямо, че цепи дърва като дявол. Имаше в село един луд, като хване тесла – може да те нарисува на някоя талпа по-хубаво от икона. Ама на бея не се хареса да има Свети Георги на дирека на портата му и го затри. Никой не видя Лудия Станчо повече.
– Хайде де – подканва ме оня. – Какво му умуваш?
Халосах едно дърво от камарата с чука на топора, както той правеше. Дървото се метна към дръвника и се изтърколи от него.
– Остави го това, друго давай.
Оставих го и друго ударих. Чак на шестото успях. Ама легнало падна. Аз и легнали ги цепя, малко повечко сила искат, ама се цепят. Следващото застана право, залюля се аха-аха да се търкулне, ама аз не го чаках, така го фраснах, че двете цепеници изфърчаха нагоре.
– По-полека, дървета имаш доста, ще каталясаш!
Яд ме е на кучия син, че ме поучава, ама е прав. Кое обаче е най-чудното? Че поразеникът изобщо не мяза на човек от село. Хубаво го огледах, докато си плюх на ръцете. На градско конте мяза, ама и таков не е. С две думи – на нищо не мяза. Откъде тогава така умее дърва да цепи, Господ само го знае.
По едно време тате идва от градината. Още щом погледна другоселеца, ми стана ясно, че го вижда отпървом. Оня стана и иде насреща на тате.
– Да поговорим някъде – вика.
– Работа имам, не виждаш ли? – тросва се тате. – За какво да говорим?
– Ратаи си търся… Може да ме поупътиш из село.
Щом го каза, веднага ми стана ясно. Тате дълго мълча, свъсен като темен облак. Ако някак не плати десятъка до Архангеловден, и зърното, и добитъка ще ни вземат. А наесен – и нивата. Как се хранят пет гърла в люта зима? С трици? С трици се разболяваш и мреш, я от глад, я от простуда. Или от някаква друга Божия напаст. А ратайче… Това е едно гърло по-малко. Току-виж и някой грош даде контето.
– Да идем в избата… – вика тихо тате. – Стояне, Пенко! Вървете да издоите козите, майка ви днес шета на чорбаджията. Утре ще докопаем, айде!
И двамата с другоселеца отидоха в избата. С простата си тиква само едно мисля – кого ще вземе от трима ни. Батьовците ми са яки и жилави, работят наравно с тате. Ама и аз вече съм голям, може тате да не даде тях, а мене да даде.
Подкарах си пак камарата с дървата, както аз си мога. Не става нещо тая работа, както ме учи другоселецът. А и ми е едно такова… никакво… даже не гледам къде бухам с топора.
Селцето се оказа мъчно за намиране. Даже име си няма, или поне в другите села не го знаят. Скътано между баирите, с няколко нивички наоколо. От ония села, дето се вдигат за седмица и изчезват, преди да са ги погнали турците. Ама това беше на пръв поглед. Като понаближих, видях дори каменни градежи и къщи от дялани греди. Колибите накрая бяха по-скоро за добитъци, нежели за хора. Само че хора почти нямаше. Пусто навсякъде. Или се крият, или по работа са някъде. Сядам на припек и чакам да се смрачи. Като си нямам работа, вземам, та правя ново гадание. Три кокоши перушини, рог от млада коза и шепа боб. Простичко. Нито е по пълнолуние, нито пък изобщо е по правилата, но ако съм близо, ще се види и така.
Усетих го още преди да хвърля боба. Даже къщата разбрах коя е. Ей там надолу, по кривата уличка някъде. Сърцето ми се възрадва и дълго не можах да се овладея. Да бях прост чиляк, щях да благодаря на Бога, че надеждица се събуди в душата ми. Ама нали съм низвергната гадина, за какво му е на Господ моята благодарност? Е, има време да постоя на припек и да обмисля пак нещата. За по-сигурно правя така, че никой да не ме вижда.