Започва да се здрачава, разни стада се прибират от баирите и хората с тях. Нямат хлопки козите, нито шарени герданчета. Ясно защо. Като се поогледам наоколо, една мизерия и нищета. Малкото, дет си имат хората, крият си го. И така трябва. Никой никому нищо даром не дава. Даром само ти земат.
Ставам и тръгвам към къщата. Вратата не е заключена, защо да хлопам? Отварям и влизам. Зло псе ме пресреща, но още преди да е лавнало, му махвам с ръка – „Чиба!“. И то се завира обратно в колибата си, обезумяло от страх. На двора само едного виждам. Младо момче, с гръб към мен, дърва цепи. Той ли е? Не усещам нищо. Сядам край него и започвам да го наблюдавам. То чак сега ме съзира и ме гледа накриво. Има кръгло грозновато лице, сплъстена светла коса. И много зли очички. Като те стрелне с тях, тръпки те полазват. Усмихвам се, доволен на себе си. Той е! Иде ми да скачам от радост. Той е! Сега само остава да го прикоткам с мен, щото отведа ли го насила, лошо ми се пише. Впрочем защо да не го купя? Парите не са съвсем безполезно нещо. Добре, че нося част от Ибраимското имане с мене. На него вече не му трябва ни имане, ни нищо.
– Ще се удариш по челото – викам му.
Не знам защо му го казах. Почувствах, че така ще стане, и го казах, преди да помисля. И той се удари. Посърнах, като го видях как си трие кръвта от челото и залита. Не е той… Ако беше той, нямаше как да предвидя, че ще се халоса.
После обаче му показах как да цепи дърва. Не че брадва някога съм похващал, не съм такъв човек. Ала никой не може да цепи дърва така, както човек, който предусеща нещата. Човек с дарба да вижда. А той бързо-бързо схвана и след шестия опит цепеше дърва като шейтан. Хем ме разочарова, хем не. Какво да го правя? Ами ако все пак не е той? Ще го купя от баща му и ако не е той, ще го зарежа из пущинаците, да се оправя. За мен тъй или инак друг път няма. Ето го и баща му, след миг ще отвори протката. Двамата му сина надничат зад него, мене гледат. Напети, снажни юнаци. Братлето изобщо не прилича на тях. И на баща си не прилича, вероятно и на майка си също не прилича.
– Да поговорим някъде – викам му.
– Работа имам, не виждаш ли? – репчи се оня. Не очаква нищо хубаво от мен. Ала греши. – За какво да говорим?
– Ратаи си търся… – казвам тихо. Но май хлапето ме чу. – Може да ме поупътиш из село.
– Да идем в избата… Стояне, Пенко! Вървете да издоите козите, майка ви днес шета на чорбаджията.
Дребен, прегърбен от работа човечец. Корав като камък, но сломен. Животът го е дъвкал и предъвкал, даже вече е успял да го изплюе. Усещам го как мъка свива душата му. Знае какво ще последва и няма що да стори против това. Обаче още не знае колко много ще изкяри. Може отмора на стари години да види. И не заради Ибраимското злато. Заради сина си. Само че горкият човечец никога няма да разбере това.
Сядаме в избата, той става пак, налива скришом отнякъде по една миналогодишна ракия в пръстени чашки и цепва една увехнала зелка на резени. Удряме до дъно. Към зелето никой не посяга.
– Е – викам му. – За сина ти искам да се спазарим.
– Кой от тримата? – едвам продумва човекът.
– Най-малкият.
Като казах това, оня вдигна поглед и ме изгледа с омраза и мъка. Наля си още една ракия и я обърна до дъно. После и на мен наля.
– Защо ти е най-малкият? Малък е. На майка и баща не се е порадвал…
– Не е малък. Няма кърска работа да работи. На други неща ще се радва.
– Майка му ще се съсипе… Тя милее за него. Не знам що. Нощем насън го вика по име. Вечер за него от залъка си дели. Няма да го даде…
– По-добре е да го даде. Довечера турци ще минат през село. Ако малкият остане – кръв и огън ще има.
Оня нищо не казва. Вярва на всяка моя дума. Странен човек. Пие ракия като вода и стене без глас.
– Гледай – викам му – пари ще ти дам. Толкова пари, колкото няма и в десет села. Гледай – и изваждам кесията.
Обръщам я на ниската масичка. Жълтици и грошове се търкалят като орехи. Най-сетне успях да го впечатля. Не с парите, разбира се. Човекът просто не разбира защо му ги давам.
– И още пари ще ти пращам. Синът ти занаят ще научи. Ще си идва да ви види и да ви носи по още. А тези ги закопайте дълбоко, че усети ли някой… Огън и пепел!
Пием по още една. Последна ще е. Жал ми е за човека. Сина си търгува като скот. А всъщност няма какво да търгува. Ще го даде, само и само да не го храни зимъс. Мекушав съм понякога. Ясно ми е защо майка му милее за него. Ще плаче за него три дни. Цяла седмица няма да похване работа или храна да сложи в уста. И цял живот усмивка няма да види никой на лицето ù. За другите си синове даже няма да спре да меси хляба. Но за най-малкия и най-грозния…