– Ще пренощувате ли тъдява? – пита човекът.
– Казах ти. Турци ще минат. Ако не сме надалеч, къщи ще горят
и хора ще погиват.
– Добре… Само хляб да му сложа в торбица…
За малко да изтърся – няма нужда. Ама хляб, който баща и майка делят от уста и дават на чедата си, е свещен. Връщам се на двора. Момчето все тъй цепи дърва.
– Хайде двама – викам му. – Недовършена работа не бива да остава.
То ме гледа неразбиращо, после се сеща и ми посочва къде седи втори топор. Хващаме се двама, като два вола в ярема. Бавно, точно и неуморно, летят пън след пън, пукат се дъбаците, намалява камарата. Бащата стои прав до нас и плаче като дете.
Настава тъмно.
– Хайде. Време е. Сбогувай се с татьо си и с братята си.
Хлапето пуска секирата и отива при баща си. Стои като дирек, не знае ни що да каже, ни що да направи. Бащата го сграбчва и ревва на глас. После го пуска и обърсва сополите си с ръкав.
– Не те питах даже, какъв ще стане? – пита ме.
– Шивач – лъжа, разбира се. За момент отново омеквам и добавям: – Майстор ще стане. Най-големите майстори един ден ще му се покланят. – Тук вече никак не лъжа. – Дай това на майка му. Да не тъгува. – И му подавам малко шарено терличе. Едното от двете. При нея ще е на сигурно място. – Нищо не ù казвай, само ù го дай.
Прагът на къщата остава зад нас.
– Накъде? – вика хлапето.
– Ти пò знаеш, води ти.
Така се започна. Една вечер той просто дойде и ме отведе. Даже не зная какво си говориха с тате. Но не ще да е временно ратайуване. Тате доста поплака. А аз, като не мога…
Тръгваме по селската мера и го питам:
– Накъде?
– Където ти хареса, натам.
Виж го ти, тарикат. Където ми харесало на мен. Щом е така, поемам по Делчовия баир, никога не съм ходил оттатък да видя какво има. Ама ще видиш нещо в тая темнота друг път. Оня даже не се замисли да ме спира, иде подире ми и си мърмори нещо под нос. Мен в темното не ме е страх, замръквал съм – колко пъти, ехееее… Веднъж една коза я търсихме три нощи и два деня с тате, а после я намерихме у дома, с две ярета прощъпляци.
Ама и тъмница. В хайдуци да се спъваш, чортове да настъпваш. Добре, че краката някак сами намират път. От време на време протягам ръка напред, че да не се прасна в някое дърво. Оня ми ти гявол върви безшумно като вятър. Понякога го губя, тъмната му дреха ту изчезне, ту ми се мерне. Накрая го изгубих съвсем. Спирам и чакам да ме намери. Оня се появява с наръч съчки и казва:
– Тука ще нощуваме. Донеси още дърва.
И набързо стъкна огън. Да пукна, ако чух чаткане на кремъци. Огънят просто пламна в съчките и бързо се разгоря. Страх даже ме хвана. Такива нечисти работи не обичам. И тоя мискинин не е като хората, не го харесах още отначало. Ама… що да сторя? Няма да му треперя, я! Той при мен дойде, не аз при него. Значи няма да ме затрие току-така.
Малкият, разбира се, веднага хвана пътеката към Троянския проход. Въпреки че го оставих по душа да избира пътя. Вървяхме къде два часа, накрая взе да се лута и реших, че сме достатъчно далеч от селото. Запалих огън и го пратих за още дърва. Малко се поозвери, като видя как запалих съчките. Добре, че не ме чу как шептя, инак с писъци щеше да хукне из гората. Но дарбата си е дарба. Мога да предусещам бъдещето и от безбройните възможности, които крие, да избирам най-добрата от тях. Обаче трябва да внимавам с него. Огънят ми се запали чак от третия път, а одеве брадвата на няколко пъти се изплесна към крака ми. Трябва да го държа хем далеч от мен, хем близо. Занапред ще става още по-зле.
Долчинката, в която отседнахме, е хубава. Закътана, тиха, дърветата наоколо са гъсти. Никой няма да види огъня. Тази нощ и луна няма, така че и караконджули няма да довтасат. Утре ще му мислим.
Три деня и три нощи се мотахме по сокаците. На път не излязохме, само по потулени пътеки бродим. Ни веднъж мискининът не показа пътя. Върви подире ми и си мърмори. Мисли, че не го чувам, ама аз всичко чувам. И така три дни. Почти не говорим. Само ми нареди нещо да свърша, ама не като господар. По-меко от мама ми говори. „Донеси дърва“, „ей там ручейче има, измий се“, „искаш ли да ядеш“…
Накрая излязохме по билото на Балкана. Всеки ден съм го гледал какво е далечно и синьо. Гаче е краят на света. А се оказа само на три деня път. Че даже без да ходим направо, все се лутахме. Щом излязохме по билото, вървяхме половин ден по него. Накрая под нас видяхме град. Никога не бях виждал градове. Знам само, че градските контета са келяви и глупави.