Къщата е хубава. Висока, на два ката. Гредите на чардака са намазани с нещо, лъщят, покривът е от печени керемиди, а цялата къща е боядисана в синьо. На Чорбаджи Мичо, Бог да го убие, къщата е като колиба до тая. Много богат човек ще да живее тука.
Качваме се по стълбите към сайванта и Мискинина леко почуква на вратата. Кога вратата е запряна, влиза си направо, а когато не е – чука и чака разрешение. Ама че чиляк!
– Влизай, Зайрян – казва някой отвътре – какво си се разчукал…
Влиза той. А аз… не смея. Не съм аз за това… в такава къща да влизам… Ще взема да им изцапам шарените килими, после с пръчки да ме бият. Ама Мискинина даже не ме пита, хвана ме за яката и ме повлече вътре.
– Добра среща, сестро ми Ангелино! Гости посрещай!
Тая да му е сестра? Ай стига, бре!
Сайвантът е затулен отвсякъде със стъкла, всичко е направено от дърво и ковано желязо. Шарени килими по пода, губери и китеници по стените. Разкош и богатство навсякъде. В дъното, най-далеч от вратата, има миндер. Целият е в завивки и възглавници. На миндера – малко момиче. По-малка е от мен даже. Как е облечена и колко накити има по нея, да не ви разправям. Каквато е крехка, ще я завалят, като ходи. Ама тя не ходи, лежи си на една страна и пуши наргиле като турчин. До нея на малка масичка – кайвета димят, разни неща за ядене… На нея сигурно вика „сестро ми Ангелино“, щото друг наоколо няма. Тя го гледа, ама щом ме видя, вторачи се в мене и изцъкли очи като пукал. Изхълца, даже и се закашля. Остави наргилето и се надигна да ни посрещне.
– Кого си довел, Зайрян? – пита го малката никаквица. Дете така на възрастен не бях чувал да говори.
– Да те запозная – казва Мискинина – Искрен го викат. Чирак ми е.
– Не се ли умори, Зайрян, козни да плетеш? Какво си намислил този път?
– Няма ли да ни посрещнеш? Направо от вратата – за гърлото! Гледам и почерпка си ни нагласила…
– Да знаех, че баш ти ще дойдеш, отрова щях да ти забъркам.
Двамата млъкват и се гледат на кръв. По-право – тя него на кръв, той нея… хем го е страх, хем му е смешно. Ама се кьорят един друг, баш в очите, и никой не отстъпва. Мискинина обаче взе да се олюлява. Тъкмо тогава тя го пусна и вика:
– Кой е това? – и кима към мен.
– Чирак ми е, казах ти.
– Лъжеш. Ти винаги лъжеш, дори мен. Горкото дете… Защо поне дрехи не му купи? Я го виж какъв е…
– Смея ли? Ти, ако смееш, дай му ти дрехи…
И пак се кьорят един друг в очите. На мен взе да ми писва. Малката никаквица обаче взе, че се оживи. Плесна три пъти и от една вратня влезе голяма кака.
– Заведи го да се облече. И му полей да се измие. Косата му не пипай! Разбра ли?
Голямата кака само кимна и дума не обели. Хвана ме за ръка и ме замъкна в някаква соба. С печка и корита в нея. Ама и къща има сестрата на Мискинина! Сто човека в нея могат да живеят, а я държи пуста.
– Сядай, Зайрян. Сядай, щом си дошъл.
Сядам аз, срещу нея сядам, наливам си кайве от джезвето и посръбвам. Сега не бива да бързам. Ако Ангелина не ме усети, всичко вместо мене ще свърши. Усети ли ме, живи оттука няма да излезем. Добре, че умивалнята е само през две стени, а аз седнах отсам.
– Сега ще ми кажеш всичко, Зайрян. Всичко. И няма да ме лъжеш. Излъжеш ли ме, ще повикам Варвара и тоя път няма да се отървеш.
– Теб не съм лъгал никога, Ангелино.
Тя не отговори. Продължава да ме гледа изпитателно и се чуди как устоявам. Важното е да ми повярва сега. После ще е по-лесно. Тя така и не разбра тогава, преди сто години, излъгах ли я или не. Сега се взира в мен и дири истината. Но истината може да изглежда всякак, а доста полуистини могат да изглеждат като истина. Особено ако през две стени тормозят навлек със сапун и топла вода.
Ангелина мигна с дългите си мигли и отпусна хватката си.
– Хайде, разкажи ми всичко.
3.
Старата жена се събуди от следобедната си дрямка и смуши с пети мулето в ребрата. Послушното животно изкачи последната стръмнина с няколко скока и спря пред входа на пещерата. Старицата скочи от него и привърза поводите за една клонка. Огледа се наоколо, срита няколко прясно оглозгани кокали и затвори очи, преди да пристъпи вътре.