Щом влезе, постоя известно време неподвижно, да свикне с тъмното и вонята. После отвори очи и се огледа отново. Свали наметката си, запретна ръкави и започна да шета. Всички мръсни гърнета струпа накуп, с бръскалката насъбра боклука и го измете навън. После с посудата подмишница отиде навън. Изворчето беше близо и тя скоро се върна. Изтупа с невероятна за възрастта си сила чергите и овчите кожи. Събра съчки за огън и сложи гърне да къкри. Най-сетне се върна при мулето и донесе от самара три гърнета с мед, едно по-голямо с квас и две пити. В гърнето сложи три шепи леща, две глави лук, които просто смачка с ръка, сухи листа от джоджен и мащерка, една лъжица свинска мас, нарязано на ситно сушено месо.
– Така ли се готви, Варвара – промърмори един глас от тъмното. – Това даже човек няма да го яде!
– Още не е застроено… – каза старицата. Избърса ръце в престилката си и ги протегна над котлето. После притвори очи и прошепна зловещо: – Асса, алла, омнори… Ихе, алла, шара…
От тъмното се дочу доволен кикот.
– За пръв път чувам Думите на Ашшар да се използват за готвене! Ти си наистина откачена, жено. Трябваше да те изям навремето. Не да те уча на занаят.
– Нима съжаляваш, всемогъщи? – прошепна тихо Варвара.
– Знаеш колко съм живял. Още повече има да живея. Време да съжалявам за това, че не те изядох, имам коджа, както казват турците.
Варвара опита гозбата с голяма дървена лъжица и рече:
– Готово е, господарю. Заповядай…
И свали гърнето от огъня с голи ръце, затвори очи и го занесе с малки стъпки към тъмното. Нареди до него хляба и кваса. После се отдръпна.
Известно време се чуваше сумтене и мляскане, примесени с глухо ръмжене на доволство.
– Преди много години имаше една като теб – каза гласът от тъмното. – Идваше и ми готвеше. Така и не разбрах откъде се е досетила, че човешката храна ме връща към човешкото. Имал съм времена, когато изяждах по три девици на седмица. Но тая беше много смела жена. Дойде и взе да се грижи за мен. Да ми готви, да шета. И кръвният данък поспря. За цели петдесет лета.
– Защо само толкова, господарю? Край теб дори прост чиляк живее стотици години…
– Толкова издържах.
– На повика за човешко месо?
– На повика да я любя. Петдесет години я гледах каква е хубава и чиста, смела. Опитах се да я опазя. Но една нощ луната изгря огромна и мамеща. Тя не доживя до сутринта. Инак девет сина щеше да ми роди…
– Мъчно ли ти е за нея, господарю? Друга можем да намерим…
– Друга няма такава! – изрева внезапно гласът от тъмното.
– Прости, господарю…
– Хитра си ти, Варвара… Приличаш на нея. Като душа приличаш. Само ти можеш да идваш при мен и да си отиваш. Обаче отдавна си станала дърта и грозна. Няма как и теб да любя, не те е страх… Впрочем кой знае следващата пълна луна как ще изгрее…
– За мен ще е чест, господарю.
От тъмното се надигна гръмогласен и нестихващ смях.
– Казвай защо си дошла, Варвара!
– Съборът е след шест дни, господарю. Дойдох да ви напомня…
– Знам кога е съборът. Ще дойда и ще гледам. Кой освен теб знае, че ходя там?
– Ангелина, мисля, винаги е подозирала. Вашият брат, господарят Асул…
– Презряното псе!
– … и вероятно Методи билкаря. Той, знаете, си има свои начини да предусеща.
– Знам го. Ще ги проверя всичките. На брат ми кажи да не идва, че ако го спипам, само на витеци ще ми стане.
– Ще му предам, господарю.
– Сега кажи за какво си дошла!
Варвара се поколеба, преди да отговори.
– Има нещо, което ме смущава, господарю… Преди два дни правих гадание. Пророкуване с пита и монета, по чалъма на великия Умду. Едно от нещата, които нарече, не се сбъднаха, господарю.
– Какво по-точно?
– Монетата каза, че ще срещна мъж, над когото греят полумесец и слънце едновременно. Вещер. Ала такъв човек не срещнах, а два дни вече минаха.
– Другото изпълни ли се?
– Да. Ангелина дойде при мен, поиска ми едни дрешки да осветя. За нея, нали я знаете, че не може сама… А и да побъбрим, да уговорим някои неща за събора.
– Какви дрешки?
– Най-обикновени. Нищо урочасано нямаше в тях, обикновени дрешки от сукно. Странно беше само, че бяха за момче. Но тя понякога като момче ходи из града, даже малки мустаки си пуска…
– Нещо друго нередно не сети ли?
– Не, господарю. Дълго мислих и премислях, но друго нередно… не сетих.
– Какво мислиш за вещера, когото не си срещнала? Кой може да е?
– Полумесецът бе по-голям от слънцето. Силен вещер е. Тъмен. От всички, които познавам, има десетина такива, не повече. От тях само четирима ходят по тези земи. Ибраим ефенди, Нехме Лукавия, Костакис и Зайрян.