– Зайрян?!! Мислех, че си го приколила отдавна.
– Вие ми разрешихте да избирам дали да го затрия или не, господарю.
– Но не ми обади какво си решила!
– Вие искахте да го затрия, господарю. Боях се да не ви ядосам…
– Право е. Тогава да ми беше казала, аз теб щях да затрия.
– Реших да го пощадя, господарю. Предсмъртната му клетва бе много силна. Мнозина от нас щяха да си изпатят.
– Къде е той сега?
– Скита. Прокуден. Има някаква сила останала, но никому зло не може да стори с толкова.
– Той е хитър и коварен, Варвара. – Старата жена изтръпна, като чу името си отново. – Никога няма да се откаже. Където сила му не стига, с хитрост ще те изпревари. Гаданието на Умду не те лъже. Ще го срещнеш, макар и не в уречения срок.
– За съвет дойдох при вас, господарю.
– Върни се в града. И посети Ангелина. Постарай се да не те усети веднага.
– И аз така реших в началото. Нещата от гаданието са свързани. И вече ходих…
– Нищо не си подушила, знам. Пак иди. Не се върти край дверите, а направо нахълтай. Ако трябва, изгори портата. Вземи две крави, млади телици, разгонени, и с тях влез в града по ранни зори. Ангелина обича миризмата на мляко, а рано сутрин е сънлива.
Старата жена пристъпи в тъмното и целуна протегнатата ръка. После, без да каже нищо, се обърна и си тръгна.
4.
Ще ме побъркат тея женоря! Кой нормален чиляк спи цяла нощ, а после цял ден нищо не шета? Първият ден, хубаво. Чудеса за десет живота видях. Ам’ после? Дърва под сушината нямат, градина нямат, животни нямат, псето не го броим! И господари нямат! Ама че работа. Сега, като помисля, ние дома три дни превиваме гръб за чорбаджията, един за нас си. Затова сме в такава немотия, затова от тъмно до тъмно работим. И все се заканвах да му извия дебелия чорбаджийски врат един ден. Ама нà! Никога не съм си помислял какво ще правя после. А ето че на тоя хал дойдох. Да можех да се върна на село за ден-два, на тате да помогна…
Малката кака е добра с мен. Дрехи ми донесе. Простички дрехи, не като на другите хаирсъзи, дето се щурат из града. Знае някак си, че такива нивгиш няма да облека. Калпаче даже ми купи, да не ходя гологлав. И с шекер и сладко ме храни редовно, зъбите чак ме болят. Коремът ми се поду, задникът ми се схвана. Три пъти я молих работа да ми намери. А тя само ми вика – разгледай къщата.
Къщата е огромна и пълна с интересни работи. Обаче ме стяга някъде. Не ми е до дрънкулки. Иска ми се нещо да похвана, да се разкърша, да се препотя, да изпъна жили. Какъв е тоя живот, само линеене?
Затова рано станах, не ме усети, кат излязох. Тя обича да си доспива. Вчера намерих в плевника един калистир. Като за жена правен, малък, ама друго няма. Ще прекопая лехите и чемшира. После може и да ми се кара, ама аз инак не мога.
Таман се развидели. Аха да почна, и резето на портата – хоп! Изтрака. Викам си – Мискинина се върна. Ама къде ти. Някаква изгърбена бабишкера, нахълтва и ме гледа накриво.
„Значи не само Мискинина повелява на мандалата!“ – викам си.
Бабишкерата ме погледа, погледа и се затътри към сайванта. Дъските под нея заскърцаха, чух врата да хлопва.
– Ходи я събуди! – това бабето го казва, с един такъв дебел глас, съвсем не бабешки.
На голямата кака сигур нарежда. Вратата пак изхлопа и стана тихо. Аз, какво, хващам си работата, душата ми пее. Така и не чух кога Ангелина е дошла на сайванта.
– Добра стига, голяма ми сестро – чувам я да казва.
– Добра да е, малка сестрице.
„Брееей, голяма рода имала малката!“
– Не беше нужно да се криеш и да се промъкваш.
– Нима? Гледам, питомче си завъдила. Завчера не ми каза, че дрехи за него искаш да осветя…
– За него.
– Откъде ти се взе?
Ангелина дълго не отговори.
– Зайрян го доведе – рече накрая.
Варвара ехидно се подсмихна.
– Тъй, тъй… И откога толкова чужди си станахме? – Изведнъж старицата избухна: – Зайрян от мене да криеш!
Ангелина нищо не отвърна. Извади лъжичката от кафето и поднесе чашката към малките си устни. Варвара чакаше отговор търпеливо.
– Нищо не съм крила. Пита ме, казах ти. Навремето аз бях против, спомни си.
– Помня… Хубаво помня какви ги вършихте двама. И теб щеше да повлече. А ти май не помниш за теб кой се застъпи!
Старицата неспирно я изпепеляваше с очи, но Ангелина не се трогна дори от това.