– Дойде при мен, помоли за услуга. Каза ми, че детето ще му става чирак. Дожаля ми. За детето ми дожаля.
– Тъй, тъй… Ти знаеше ли, че е навлек?
Очите на Ангелина за миг потъмняха, ъгълчето на малките ù устни едва трепна.
– Не.
– Не? Ех, ти, малка ми сестрице. А на Зайрян повярва ли?
– Не.
– Знаеш ли защо го е довел при тебе?
– Досещам се вече.
Двете помълчаха, посръбвайки горещо кафе.
– Нещо крои – каза изведнъж Варвара. – Иска да не го усетиш, затова ти го е довел.
– Нищо не може да стори. Тебе как те усетих? И тая сутрин, и вчера по мръкнало?
Старицата отново се подсмихна, но не отвърна. Взе тавичката с горещ пясък изпод джезвето и заглади с длан. После притвори очи и надраска нещо с нокът. Погледна го с любопитство и извъртя тавичката към Ангелина.
– Е? – попита тя.
– Сама каза, че има навлек наблизо. Не вярвам на тия гадания. Зайрян не е близо.
– На усета си вярваш, на гаданията не…
– Никога не ме е подвеждал.
– Никога навлек не си виждала! Ако беше, щеше и сега да го познаеш! Къде ти бе прословутият усет, като ти го домъкна Зайрян?
Ангелина не отвърна.
– Кажи ми къде да го диря, щом не е тъдява?
– Не знам. Не е близо.
– Нямам време да се щурам по сокаците. Съборът е след три дни. Ако го надушиш, веднага ми обади. Ако ли го видиш, запри го в избата и пак ме повикай.
– Той каза, че ще дойде на събора.
– Нека посмее!
– Доколкото го познавам… така ще стори.
– Хубаво – старицата потри доволно ръце. – Нещо да си чувала за Нехме Лукавия?
Не ги знам какво и що си приказваха. Чувах ги ясно, ама ни дума не отбирах. Не беше гръчки, не беше и турски. Странна бабишкера излезе тая. Ама малката кака е дваж по-странна, да ви кажа. Сутрин ако знаете как пее! Едно тихо такова, едва под носа си мучи, без думи и някакви там… извивки. Абе, човек така не пее! Космите на врата ми се изправят, като я чуя, псето започва да вие, чак се кине. И гредите в къщата скърцат, все едно че земята се тресе.
Та идва Мискинина, същата тая заран. В къщата не влезе, страх го е май. Макар че досега – никога от нищо не съм го виждал да се бои, ни от турци, ни от човек, ни от звяр. Като дявол е. А тая заран, клекнал вън до дувара, и тихо ми вика: „Ела по мен! Бързо!“.
И кое мислите е странното? Научил е някак гадината, че мога да чувам надалеч. А преди не можех така, откак ме взе от тате, оттогава ми е. И явно добре го знае, защото седи отвън и шепти едва, при това шепти точно когато Ангелина каже нещо. Едновременно с нея. Излизам аз тихо, дъртата не си бе направила труда да запре подире си. Излизам и какво да видя – клекнал поразеникът, а за юзда кон държи. Ама не кон, а хала! Два боя висок, черен като въглен, копитата му като речни камъни грамадни. И целият накичен, с шарено седло, с мъниста, ремъчки всякакви, перо на челото, опашката – сресана и подрязана. От ноздрите му – пàра излиза, гаче е змей. Абе – чудо на чудесата! В бабешките приказки даже такъв кон няма.
Мискинина, щом ме видя, помами ме с ръка и знак да мълча после ми прави. Идвам при него, а той, като ме хвана за яката, и ме метна връз коня. Чак езика си глътнах. Преди кон само отдалеч съм виждал, един път и козел съм яздил. После цял ден не можах да изпълзя от драките. Ама такава хала! Щом ме усети на себе си, полетя като вятър, калпакът ми изфърча назад. Само малката кака през дувара успях да видя за миг. Подпряла се с две ръце на сайванта и мен гледа. Строго едно такова…
Идването на силата напомня на разливаща се река. Нищо не може да се сравни с това усещане. Полазва по тялото ми като огън по суха слама. Отначало пуши и дими, пъне се, после изведнъж лумва и ме изпепелява отвътре. Обладава ме от костите до върха на пръстите. Всичко в мен трепери и знам, чувствам, че мога всичко, че знам всичко. Варвара не ме усети, тя е стара и глупава, лесно я проследих, но виж Ангелина! Тя е истински майстор. Старата сама ме заведе при нея. Докато се криеше глупашки между двете млади телици, аз се промъкнах и Ангелина усети само нея. Ако дъртата не се бе крила, щеше и мен да чуе, ама Варвара сглупи. После бе лесно, Искрен сам ми помогна. Движех се по трепета на силата, усещах я къде е здрава и къде рехава. Щом стигнах при мойто зверче, все едно се скрих в тъмна соба. Цял час си бърбориха, без да ме забележат. Като сръбна Ангелина първата глътка кафе, изрекох тихо: „Уругун. Амала!“. Тя реши, че просто си е опарила езика. И Шарко тутакси дойде по мен.
Останалото бе лесно. Помамих Искрен навън, метнах го на коня и го потирих да се връща в Балкана. Старата изхвърча навън като фурия. Застана насред улицата и се блещи насреща ми. После вдига кокалестата си ръка и започва да плещи на древния език. Ама ще имаш да вземаш, дъртофелнице! Хвърлих камък по нея, ударих я в шията и тя се свлече на земята. Дойдох спокойно при нея и я сритах веднъж-дваж. Ангелина и тя цъфна на портата, ала не посмя да се меси. Стои и ме гледа мрачно, по бузите ù – сълзи. Отидох при нея и я погледнах за миг в очите. Самодива отблизо не бива да се гледа в очите, ако не искаш да си загубиш акъла съвсем. Но аз я погледнах и изтрих с ръка сълзите ù. Като едно време. После се усмихнах и бавно си тръгнах. Цял ден път ме чакаше.