– Полета, планини, океана… – отдаде се на мислите си той.
– След това?
– След това… градовете… хората…
Навън битката беше в разгара си. Брадатият и пясъчният се бяха измъкнали през аварийните люкове и магнумите им работеха здраво. Катони още бе вътре. Завързваше някакви торби – навярно разпределяше диамантите. Влезе роботът.
– Джак е ранен – каза той. – Трябва да тръгваме!
– И аз ли? – обади се някъде от тъмното с много надежда в гласа дядото на Мария.
– Не, ти не, дядка… Я вие – обърна се Дан към семейство Хаансен – излизайте с нас! Ще ни служите за прикритие.
Мъждукането на резервното осветление придаваше призрачен оттенък на обстановката. Хаансен се подчиниха, като станаха с мъка от пода. Изглеждаха примирени след прекараните кошмарни часове. Изтрещя счупено стъкло…
Тъкмо в този миг Катони протегна лявата си ръка към една от торбите. Ръкавът на дрехата му се повдигна и откри китката… На нея нямаше гривна! Дан бе направил цялата крачка. Той бе прекрачил не само забраненото, но и невъзможното! По-голямо кощунство, по-явно незачитане на правила и закони, които царяха дори в най-отдалечените колониални владения, Арен не бе виждал. Това не бе дори бунт, това бе светотатствено заплюване в олтара на цивилизацията, за което разпъването на кръст би било проява на висша милост. Бе чувал за бунтове по периферията, родени от изолацията, слабия контрол и ужасните условия на тамошните планети, но за незачитане на възрастовото предопределение, което бе началото и краят на порядъка в обществото, не бе дори и помислял. И чак сега разбра, че всъщност човешкият дух не може да бъде имунизиран…
Дан бе подкарал пред себе си семейство Хаансен. На едното му рамо висеше скъпоценният товар, на другото нехайно се поклащаше оръжието му. Бързаше. Арен скочи иззад масата.
– Вие стойте там, където сте! – изкомандва Катони.
– Ти да не си забравил нещо?
– Лягай! – изрева бандитът, като видя, че Арен се отправя към изхода.
– Мислиш ли, че ще ти позволя да убиеш тези невинни хора?
– Махни се оттам!
– Няма да ти позволя да го направиш, Дан! – повтори Арен.
– Добре! – Катони нямаше друг избор. Магнумът блесна и тялото на закрилия вратата човек се свлече на пода. – Скоро ще се видим – измърмори Дан и се измъкна навън.
– Ама той сериозно е говорил всичко това! – чак сега проумя старецът.
Мария коленичи пред ранения. Прегърна главата му и внимателно я опря върху рамото си. Погледът на Арен бавно гаснеше.
– Арен, нали ми каза, че искаш да живееш? – шепнеше момичето.
– Да, Мария – отрони той.
– Татко, елате, помогнете! – изведнъж се сепна тя.
– Звездите бяха прави, Мария… Аз трябваше да дойда чак дотук, за да разбера, че това, което обикновено приемаме като разумен мотив за живот, би могло да бъде и великолепно основание за смърт. Защото смисълът на смъртта е самият живот. Само Дан разбра какво исках. Надявам се, че и ти… Надявам се…
– Какво, Арен? Какво каза, Арен, Арен…
Мария остана така дълго. Мълчалива, тъжна, прегърнала през раменете един човек, който изглеждаше като задрямал в нейния скут. Един най-обикновен човек.
Така я завариха и мъжете от службата за сигурност. Те нахлуха шумно, запалиха светлината и разрушиха магията.
– Всичко наред ли е? – попита един от тях.
– Не! – отговори Мария. – Той е мъртъв.
– Разбира се, че е мъртъв – рече дядо ù, който тъкмо наливаше уиски на новодошлите. – Дан Катони никога не пропуска. Ето застраховката му – той извади от джоба си лист хартия – на твое име е. Каза, че иска да я използваш за пътуване до Земята. Да се видиш с майка си. Аз не успях да го разбера този човек…
Единият от униформените мъже приближи, разгледа внимателно документите и като изчерпи с това любопитството си към тях, небрежно ги хвърли на масата.
– Всичко е наред – каза той. – Годинките са си ваши. След закона за имунизацията, който сложи край на завещанията чрез самоубийство, единственият правен път за преотстъпване остана убийството. Този е имал голям късмет – посочи той към Арен – в наши дни да намериш агресивен тип като Дан е истински шанс. Както казва шефът ми: „Господа, оставаме без работа! Концентрацията на престъпността в единица обем силно намалява“.
– Ще го погребем тук – пророни старецът, който очевидно не разбра остроумията на новодошлия – в Пещерата на съня. Той каза, че иска там.
– Така ли каза? – прошепна Мария.
– Да, наистина така каза – повтори възрастният мъж. – Може би има някакви роднини.