Варвара се надигна бавно и с мъка се изправи. От устата и носа ù бе текло кръв, а сега бе засъхнала на коричка. От очите ù течаха сълзи.
– Той отново е силен, Варвара…
Ангелина стоеше като вкаменена до нея, пъхнала две ръце под сукманчето си.
– Жив ще го дера… – продума с трепереща уста старицата. – На кол ще го побия и ще го държа жив, докато ми омръзне…
– Той е достатъчно силен, за да застане отново срещу теб.
Старицата се изправи и изтупа праха от престилката си.
– Не е силен. Хитър е, но не е силен. Успя да ме изненада… Ще видим, като се срещнем пак… – после изведнъж се извърна рязко към Ангелина и я прониза с очи. – Нещо да кажеш за прехваления си усет?
Мрачният поглед на Ангелина би могъл да крие срам и обида. Злоба и ярост. А може би просто мъка. Или пък нищо. Каквото и да бе, тя не отвърна.
– А да го спреш – можеше… – каза старицата.
– Защо той открадна детето? Нали сам ми го доведе и ме помоли да се грижа за него?
– Защото му вярваш, на всяка дума му вярваш! Ето затова! Змии и гущери пълзят от устата му, а ти му вярваш!
Ангелина доизтри сълзите си с ръкав и влезе обратно в къщата. Лицето ù, макар и мокро, не приличаше на разплакано. То бе такова, каквото винаги си е било – чисто, бяло, красиво и безизразно. Сълзите по него нямаха нищо общо.
Старицата, без да каже нищо, се затътри по уличката нагоре. Всъщност каза нещо като: „Проклет да си, Умду, ти и твоите келяви пророчества…“.
6.
В жълтеникавия здрач на заника по билото на Балкана бродеше конник. Под него долината на Калофер тънеше в здрач, а зад гърба му Предбалканът вече спеше в пълен мрак. Но по билото все още танцуваше бледа слънчева благодат. Когато сянката му се издължи и изчезна в сумрака, конникът кривна от пътеката по билото и започна да се спуска между хълмовете. Черният ат покорно сведе глава и запря предни копита срещу стръмния склон. Ездачът небрежно се поклащаше отгоре му. Измежду ниските храсти и камънаци се откри нова пътека. Спускаше се в ниското, за малко се сливаше с едно поточе и после навлизаше в някакви усойни сокаци. Изви студен вятър. Конят изправи грива, а ездачът се загърна по-плътно в наметката си.
Връща се. Точно както му наредих. Нова наметка си има, виждам. Щом още не се е запалила на гърба му, значи от майка му е. Бил е при нея, тя го е понахранила, напоила и напрегръщала. Сега ще е мирен и кротък, макар че ще има доста въпроси. От началото още ми няма страх, това е лошо. Ама друго не можеше да се стори, трябваше доброволно да дойде с мен, да го прилъжа и прилаская.
Занесъл е парите вкъщи, татко му сигурно го е гледал мрачно как изсипва грошове и меджедета по масата. Откъде ги има, кого е затрил и на какъв занаят учат сина му? Ама немотията по-силно души от съмнението. Ще се почеше по тила, па ще ги събере с голямата си груба длан и ще отиде да ги закопае при другите. А майка му въобще няма да гледа, едни сълзи ще рони и това е.
Язди вече като еничарин – небрежно, уверен. Ама с такъв кон всеки може…
– Защо ме докара тука? – реве насреща ми още от педесе крачки.
– Свиквай – викам му. – Такива като мен и теб дом нямат, всеки покрив и стряха са им дом.
– Аз не съм като тебе!
– Никой не е съвсем като друг. Но хората все по нещо си приличат.
– Ти и човек не си!
– А ти? Мислиш ли, че си човек?
И млъкна, хлапакът му с хлапак. Замисли се. Има над какво. Когато мисли, отваря уста и блее по небесата. Но сега бързо се опомни и се стресна. Скочи от коня и пристъпи при мен.
– Защо тука дойдохме? Студ мъртвешки витае наоколо…
– За да те уча.
– На какво да ме учиш?
– Да разбираш света около теб.
– Че аз си го разбирам, какво има да му разбирам още?
Сега най-важното е да му отговарям с простички думи, да не го обърквам и да не го лъжа. Той има болезнена чувствителност към лъжата. Не му трябва истината, трябва просто да утоля любопитството му.