– Нищо ново не съм намислил. Просто смятам да опитам отново. Варвара и змеят държат всички извори заключени. Останалите им се умилкват срещу подаяния. За такива като мен няма и капка. Нима това е справедливо?
– А кой те кара да се буниш? От алчност си изпати. А сега ще си изпатиш повече.
– Ти също беше с мен, макар че за това знам само аз. Защо се разбуни?
– Защото не харесвам дъртата. А със змея имам лични сметки да уреждам. Но не от алчност.
– Всеки си има причина. Ти – твоята, аз – моята. Обаче аз опрах пешкира, ти остана чист. По-добре ми помогни сега, защото трети шанс няма да имам.
– Няма да ти помагам повече, Зайрян. Казах ти.
– Сам със змея няма да се справиш. Ти си се клел над костите на баща си да отмъстиш.
Лицето на турчина за миг потъмня като облак. Чашката от кована мед излетя към небето, без да беше замахвал с ръка. Другата му ръка смачка чинийката като лист хартия.
– Кой ти каза това? – просъска турчинът през редките си зъби. – Кой още знае!
– Ти как мислиш? – подметна небрежно Зайрян, отпивайки последната глътка, и остави чашата на тревата.
– Кажи ми сега или ще умреш! – турчинът протегна напред ръка.
– Успокой се. Никой не ми е казвал, сам го разбрах. Току-що, ти сам се издаде. Няма да разкрия никому тайната ти. Ала ти помисли добре – от всички вещици ти най-добре познаваш змея, най-отдавна го дебнеш. Сам няма да се справиш с него. Нито ти, нито който и да е.
– Какво ми предлагаш? – продума турчинът след дълго мълчание.
– Не мога да ти кажа пред него – Зайрян кимна към момчето.
Турчинът мигом описа кръг с ръка между него и себе си.
– Слушам те!
– Това не помага, Нехме. Повярвай ми.
Турчинът го изгледа изумено.
– Ако не беше ти, не бих простил такава обида!
– Искаш ли ти да направиш второто кайве?
Зайрян стана и донесе джезвето, пълно с вода и мляна ръж. Турчинът притвори очи и едва се напрегна. Кафето кипна и завря. Зайрян търпеливо наля в две нови чашки.
– Горчиво е, нали? – каза той, когато Нехме отпи.
Турчинът се изплю на тревата и отново изцъкли очи от изумление.
– Сега разбираш ли?
– Разбирам. Но ти как го направи?!! – Нехме не спираше да стрелка с поглед ту хлапето, ту чашата си с кафе.
– Защото знам как. Изкривяването също може да се предвиди.
– Машшала… – едва продума Нехме. – Наистина си по-лукав от мен, Зайрян ефенди. Машшала…
Така и не разбрах какво направи Мискинина. Обаче оня ми ти башибозук спря да се държи надменно и взе да го вика на „ефенди“. Още много си говориха, ама аз не ги слушах. Едно разбрах, и то ми стига – искаха да се разправят със змея, оня, дето свети в нощта като въглен. А, и още нещо, много важно, ама ми изскочи тогава от тъпата кратуна…
Както и да е, щом се наприказваха, Мискинина пак ме покачи на коня и си продължихме по пътя, башибозукът взе да си събира шалварите и се понесе нанейде. Като повървяхме малко, стана къде пладне, изведнъж се сетих какво ми чоплеше мислите. Мискинина специално закупи и джезвето, и мляната ръж, и шекера, и чашките. Ама това беше преди четири дни! А сега ги изхвърли, преди да тръгнем. При това знаеше, че точно четири чашки ще му трябват! Явно е знаел, че ще срещнем тоя Нахме, Нехме, или както там беше… Не, братлета, каквото щете говорете, но Мискинина е голяма работа. Уж е сломен и пречупен, всички се държат с него като с презряно псе, и малката кака, и оная страшна дъртофелница, че и тоя турчин в началото. Обаче някак той излиза наглава със сичките, един плаче, друг му прави машала, а трети кой знае какво още. Чудя се – какво ли е било, когато Мискинина е бил истински силен.
– Защо каза, че силата ти е сломена – питам го – а кафето го направи по-добре от турчина?
На него пък, видиш ли, му е весело.
– Сакатият може да мине там, където здравият ще се спъне…
Поредната му изкуфяла мъдрост. Що ли ми трябваше да питам. Я по-добре да си разгледам пак плетивото на малката кака. Това винаги е интересно. Вгледаш ли се, нишките все образуват някакви фигурки, които се движат, махат си една на друга, говорят си сякаш…
Част втора: Тодоровден
Циганският Великден. Мразя го. Първо, наистина има много цигани, второ… всички се наливат с ракия и младо вино като прасета. А и е скука, голяма. Мискинина ме накара да сляза, пеш, хвана Шарко и го поведе из народа, все едно че ще го продава. Той пък, да му се не види и крантата, зема, че се смали. Кон за чудо и приказ беше, в бабините приказки такъв няма, а откак Мискинина му прошепна нещо на ухото тая заран, започна да се смалява. Изпосталя, ребрата му хлътнаха, косъмът посивя и гривата му окапа. Досущ циганска кранта, кой ще ти го купи? Обаче Мискинина го води, среща се с някакви, разговаря. Даже две циганета се цаниха да се състезават с Шарко, ама той само ги изгледа накриво и те изчезнаха. На мен най-накрая ми омръзна и го оставих да се вре из народа. Отидох да погледам кушиите. Весело става, особено когато някой се изтърси.