До мене някакви двама се разправят. „Вихър ще те надбяга! Няма друг такъв кон!“ Другият му се хили – „Аде, бре! Тая куца кобила и опашката си не може надбяга.“ Идва трети. „Един овен давам курбан, ако моето конче спечели!“ „Гладни ке си останем, май!“ – вика му първият. И тримата все така се препират, чий кон бил най… Ама дивотии, намерили за какво да се разправят. Единия го загледах, досущ нашия чорбаджия. Дебел един такъв, мазен. Шкембето му един лакет пред краката, вратът му по-дебел от главата, а фесът – на челото. И пръхти като прасе в гьол на всяка дума. Негово ще да е чудо-кончето Вихър. Ще видим, ще видим…
Поредната кушия се втурна като хала през полето. Всички се развикаха, зареваха… Верно Вихър се носи като вятър пред другите. Сравнен с нашия Шарко нищо не е, ама него кой да го знае дали е кон изобщо или дявол. А Вихър си е най-обикновен кон, поти се, пръхти, пяна на устата има и вероятно от човешка дума не отбира. Нали е кон, така се полага. Хубавец. Зад мене обаче дебелакът пръхти с всички сили – „Вихър! Вихър! Дай! Дай! Марш оттука, нехранимайка такъв!“. И посяга да ми дръпне ухото. Не можа и ме блъсна, така силно, че залитнах чак.
„Ах, ти, свиня тлъста!“
Паднах си на ръцете и повдигнах глава. Чак ми причерня от яд. „Мамка ти, тлъста…“ Подирих камък да метна по дебелака, ама изведнъж, гледам го, очи ококори като паници. Поглеждам зад себе си – Вихър се спъна, току пред очите ми, и се затъркаля заедно с ездача. Другите, и те по него. Една каша от хора и коне настана, майко мила! Всички хлъцнаха като един и хукнаха да спасяват ранени. А Мискинина изникна зад мен и ме пита:
– Забавляваш ли се?
– Не! – викам му. – Оная тлъста свиня ме бутна!
– И ти реши да му бутнеш коня?
– Нищо не съм му бутал!
Мискинина се засмя и ми подава ръка да стана.
– Внимавай друг път – вика. – Не сме сами наоколо…
– Нищо не съм му правил – рекох му пак.
Ама сам знам, че не е така. Това, дето ми причерня пред очите точно преди конят да се спъне… Все едно че някой ме трясна с дъска по тила. Само че нямаше болка, просто ми причерня. И кончето взе, та се гътна. Виж ти…
Полека-лека се измъкнахме от гъмжилото и поехме покрай града. Взе да се здрачава. Щом се отдалечихме, Мискинина пак ме качи на Шарко. Гледа галошите ми да пази, що ли… Той сам ни веднъж на Шарко не се качи. Само мен. И всеки път като че ли кимва някак на коня. Мен какво ми е, возя се. Зяпам наоколо, лапам хляб от торбата…
– Днес не ми каза защо ти е сломена силата – викам му отгоре.
Той помълча малко, като да се чуди какво да каже.
– Виждаш ли, Искрене, всеки човек има сила. В ръцете и краката си. Но някои хора имат нещо, което другите нямат. Като още една ръка или крак, ама не е нито ръка, нито крак. И това нещо има своя си сила. Не се вижда с очи, нито се надушва. Но може много неща да върши…
– Значи твоята трета ръка е отрязана?
– Нещо такова. По-скоро – счупена и зараснала накриво.
– Дъртата ли я счупи?
– Да. Казва се Варвара, но има и други имена. Тя е много силна, трябва да се пазиш от нея. Рано или късно ще ти стане враг.
– Защо?
– Защото тя не обича други, които имат голяма сила. А ти си такъв.
– Защо трябва да се пазя? Тя не е страшна. Малката кака е по-страшна.
– Когато започнеш да учиш, ще разбереш. Голямата сила не се познава лесно, тя се прикрива сама. Турчинът също не ти изглеждаше страшен, но може да те удуши, без дори да помръдне.
– Щом ти си сакат, как така ме учиш?
– Да знаеш нещо и да правиш нещо не е все същото.
Ама ги плещи… Интересно е обаче. Харесва ми да го разпитвам. Винаги ми отговаря, макар че никой не го кара. Трябва да помисля над това, което ми каза.
– А защо Дъртата те е осакатила?
Той пак се умисли, преди да ми отвърне.
– На този свят хората, които имат скрита сила, са много. На хиляда чиляка поне един има. От тях мнозина така и не разбират, че имат сила. И въпреки това са много. Само по тия земи са поне стотина, а може и повече да са. Да имаш дар е едно, а да го използваш е съвсем друго. Ти какво правиш с ръцете и краката си по цял ден?