– Работя.
– Така е. А който няма ръка или крак, не работи. Другите го хранят. Или умира.
– Какво работят вещерите с третата си ръка?
– Пият.
– Пият?
– Да. По нашата земя има няколко изворчета, по-големи и по-малки. Малките са кални локви, не стигат да се напиеш дори. А големите…
– … ги варди Варвара?
Мискинина ме погледна хем изумен, хем дяволито отдолу.
– В наше село кладенецът е на онбашията – викам. – Един ден от седмицата един човек от къща му работи за един бакър вода на ден…
– И при нас е така. Големия кладенец го варди змея. Варвара му е вярното куче. Лочи на воля от извора, но варди други да пият по малко и дан да плащат.
– Как се умира, ако не пиеш от тоя извор?
– От старост. Или от бедност. Както и всички човеци без сила.
– Какъв данък иска да се плати?
– Ще разбереш, като пораснеш малко. – Мискинина спря и хвана с две ръце юздите. – Вече стигнахме. Не слизай от коня. Слушай ме, Искрене! Трябва да направиш точно така, както ти казвам, инак може някой от двама ни да си изпати. Трябва да вярваш само на мен, на никой друг. Ще се опитват да те полъжат, да те подмамят и заблудят. Не вярвай на никого, на очите си най-малко вярвай. Много от вещерите могат да направят така, че да видиш какво ли не. Вярвай само на мен. Не слизай от коня! Аз ще го повикам и той ще те доведе…
– Защо трябва да ходим там?
– Там е изворът. Трябва да пиеш от него. Нали искаш да станеш майстор?
– А мама може ли да пие от него?
– Пие само който има дарба. Но ако станеш майстор, може ти да ù занесеш. Силният може много неща, Искрене. Но сега е рано. На мен няма да ми дадат да пия, отдавна не ми дават, но на теб ще дадат. Това е много важно. Само едно запомни – аз зло не съм ти сторвал. И никога няма да ти сторя. Нито на теб, нито на майка ти, на татко ти или на братята ти.
Вярно дума. Не ми е сторвал. Не го харесвам, но зло не ми е правил. На тате куп пари даде, макар да можеше и сто гроша да подхвърли. Страшен е Мискинина. По-страшен и от Варвара, и от малката кака, че и от турчина… накуп… Нищо, че е сакат. Не знам защо така ми се чини, но…
Ждрелото мирише на пролет, на гора, на огън и на сила. Още преди залез я усетих, въздухът направо вони на сила. С всяка крачка се усеща все по-остро, направо ме опиянява. Всичко това обаче е болка. Чудовищна, непоносима болка. Но и това не е най-страшното. Нито пък змеят, който се е спотаил някъде там, нито Варвара или Методи билкаря. Не. Най-страшното е, че не мога да мисля правилно. Опиянението и болката не ми дават да се съсредоточа.
Някога тук е било древно светилище. Ей там, от оня камък, някакъв малоумник е наблюдавал изгрева на слънцето. Преди три хиляди години. Варвара може и да го помни това време. Всъщност едва ли. Траките не са пускали жени на ритуалите си.
По древните камъни някакви мръхли играят хоро. Нови ще да са, не съм ги виждал. Свири им лично Ангелина, на кавал. Старо дърво, по-дълго от нея самата, посивяло и червеите са го изяли. А издава божествени омайващи звуци. Пристъпват бавно, едва повдигат нозе, замахват с коляно наляво, надясно и чак тогава пристъпват. По-скоро се дивят на свирнята, нежели да играят. Или пък така са им наредили. По мое време нямаше такова нещо. Около тях на шарени черги са насядали останалите. Ей ти го Методи, пръв ме забелязва и зяпва с уста. После ме съзира Нехме. Прави се на учуден, но не преиграва. Варвара не се вижда никаква. Ангелина впива в мен големите си очи, в тъмното зениците ù припламват в зелено, но не спира да свири. Мен гледа и свири. Даже нова свирня подхвана, не за хоро, някак жално… Дали дава сигнал някому? Костакис и той ме забеляза. Владимир, Калин, Смилец, Горан… Всички са тук и всички мен гледат. Даже неразумните братя на змея са тук, вият се по камъните дюс пияни, хапят се един друг, увиват се на кълбо и се сношават. А това, което се ражда и умира начаса, е гнусно за гледане дори.
Играчките не ме познават и не спират хорото. Малко са объркани от смяната на свирнята, но не спират. Най-сетне по гърба ми полазват студени тръпки и разбирам, че Варвара се е появила.
– Дойде все пак, куче!
Кавалът на Ангелина замлъква, рязко и внезапно.
Странен е тоя кон. И преди знаех, че не е кон като кон. Това, че е такъв грамаден, едно на ръка. Че е толкова бърз и силен, две. Че си сменя кожата и ръста, кога му скимне, триж… Ама, братлета, ако трябва всичко да ви изброя, пръстите няма да ми стигнат. Бях му свикнал веке на тоя кон-чудесия. Ама не, тая вечер реши да ми проговори. Едвам не се изтърсих от седлото.