– Време е вече, малко братче.
– Тпрус! Гиди коньо приказливи!
– Време е.
– За що е време?
– Да се покажеш на другите. Време е. Помни, аз зло не съм ти сторвал! И няма да ти сторя…
– И ти ли? Що ви прихваща и двамата с Мискинина?
– Скоро ще разбереш. Да имаш сила, означава други да ти завиждат и да те мразят.
– Че аз цял живот съм мразил всички подред. И чорбаджиите, и турците, че и сиромасите като нас, дето крадат злак през синора ни. И що? Нищо им няма и на едните, и на другите, само ние трици ядем.
– Сега е различно, малко братче. Сега ти си им чорбаджия и турчин. Дръж се здраво за гривата ми. Скоро змеят ще блъвне благословия от огън…
Разположила се е като жрица насред карантиите на жертвено животно. Тя е в стихията си, във фокуса на силата си. Може да изгори това място, да го прати в небитието, да накара кокичета да цъфнат по камъните му. Но да изцели гърбицата си не може. И да направи нещо без одобрението на господаря си също не може. Което значи, че той е близо. Това е моят шанс.
Върви към мен, облечена в пищна носия, на главата има бяла забрадка и нито един накит. Лицето ù е сурово, излъчва омраза и презрение. Не е чудно, два от белезите по него са от мен. За момент ми дожалява за нея. Тя е човек, който свято вярва в нещо и го брани, не жали ни себе си, ни други. Може би е по-стара от всички ни. Видяла е повече, по-мъдра е навярно… Тялото ù е съсухрено, неспособно да изпитва похот и страст. Живее само заради вярата си. Единствен аз знам малката ù тайна. Тя е влюбена в змея. Все още е влюбена, хиляди години, след като е била млада и хубава. Нейната вяра е всъщност неизтлялата ù любов.
– Дойде все пак, куче! – повтори през зъби тя. – Твоята наглост е смайваща.
– Добра стига, Варвара – казвам внимателно. – Да се радваш на благоденствие, ти и господарят ти.
Тя нищо не отвръща. Бръква в престилката си и изважда камък. Вероятно е същият камък, с който я цапардосах в Копривщица. Протяга ръка напред и ми го показва.
– Само за това мога да те удуша още преди да си помислил да молиш за милост. Но ти дойде тук, при свещения извор! Няма да има милост за теб!
Усмихвам се пак, макар че устните ми треперят. По гърба си усещам тънките невидими пръсти, които всеки миг ще се вкопчат в гърлото ми. Или в мекото под черепа ми. Бавно поемам дъх и си заповядвам да се успокоя.
Всички са се събрали в кръг около мен. Чакат последната ми дума, преди Варвара да изпълни присъдата. Не могат просто така да ме убият. Ще замърсят извора. Най-вероятно ще ме обездвижат и после ще ме завлекат някъде. Не, няма да е толкова просто. Варвара не се чувства уверена, а другите ги е страх. Страх ги е. Още помнят кой съм. Затова и чакат последните ми думи. Не знаят защо съм дошъл тук, където смъртта е готова за мен, и това ги плаши.
– Варвара – започвам аз, гледайки я в очите. – Това, което е между теб и мен, може да почака за друго място и време. Съветът ми забрани да идвам тук, не съм забравил. Не съм забравил и наказанието, което ме грози. Но има правила, които всички спазваме, даже ти. Не мога да си позволя да ги наруша, дори да ме чака смърт.
– Правила? – просъсква Варвара. – Ти ли ми говориш за правила, куче! Ти, който ги погази всичките?
– Аз се покаях, смирено. Оттогава нищо не съм погазвал.
– Мислиш, че някой ти вярва! От устата ти пълзят змии и жаби. По-скоро слънцето ще спре да изгрява, нежели ти да се покаеш и да зачиташ законите ни!
– Щом така мислиш, накажи ме. Но тогава сама ще нарушиш закона, който е по-древен и свещен дори от твоя господар Ургул.
– И кой точно закон ти дава право да се появяваш тук, куче въшкаво? – Варвара съска, та чак слюнки хвърля пред себе си. – Каква нова подлост е сътворила пълната ти с катран глава?
– Правото и дългът да присъствам при посвещението на ученика си.
Казах го тихо и простичко. Настава гробна тишина. Варвара е изумена и не знае как да реагира. Тя знае, че имам ученик, но не вярва, че е готов за изпитанието. Не и толкова скоро. Вероятно си мисли, че ще го жертвам, само и само да се докопам до извора. Но това не е нарушаване на закона и Варвара го знае. Не може да възрази.
Освен това тя вече се е сблъсквала с Искрен и знае, че преценката ù я лъже. Останалите чакат нейната дума. Тишината е тежка като воденичен камък, всеки момент плещите ù ще се огънат.
– Нямаш позволение за ученик – казва сухо, но в гласа ù има неувереност.
– Но и забрана нямам – заявявам високо. – Срещнах го случайно, силата просто витае около него, той има право да бъде обучаван!