Униформеният бе монтирал малък приемник на бара и се опитваше да се свърже с някого. Изглежда успя, защото всички го чуха да казва:
– Какво? Хванахте ли го? Хванали са го – обърна се той към останалите. – Да, добре…
– Някои хора мислят, че цял живот безнаказано ще вършат злини – обобщи един от мъжете.
– Не е толкова трудно да го хванеш – уморено каза старецът и удари на екс пълна чаша. Алкохолът се разля в жилите му, а смелостта бавно започва да го обладава. – Не е толкова трудно да го хванеш този Дан Катони – повтори по-разпалено той. Беше настроен скандалджийски. Искаше да каже на тия облечени в черно глупаци, че Дан е мъж, истински мъж, един от малкото останали между звездите, за който си заслужава, ако не друго, то поне да се съхрани добър спомен… Искаше, честна дума, искаше старецът да им каже всичко това, но за изненада и на самия себе си се чу да изговаря:
– Та това убиец ли е? Келеш! Какви убийци имаше едно време на Земята… Тоя ли няма да го хванат…
Свита до вратата, най-сетне останала сама, Мария беше вдигнала от пода падналата книга и четеше нещо на Арен. Светлините играеха по лицето му и той като че ли се усмихваше.
Редактираха: Елена Коларова, Калин М. Ненов
Публикации:
1. Сборник „Орбитата на Сизиф“ – „Отечество“, 1987 г.
2. Сборник „Основание за смърт“ – „Аргус“, 2005 г.
В началото бе метрото
Любомир П. Николов
Тази нощ вали. Нямам търпение да е утре. Само да мине нощта. Сънят няма да дойде. Няма сън за мен, а и какво ще сънувам? Времето преди днес, когато бях добре, не, не, не разбирате – наистина добре. Имах всичко, което си пожелава един обикновен, подреден, самодоволен, оял се, пазещ диета, неморален моралист, устои на тая прогнила система, трегер на безкултурието, роден с по-висши цели и отраснал в калъпа на посредствеността. Има такива хора, знаете, всички са такива. Светът, какъвто го познаваме, е създаден по тези мерки, с тези хоризонти и за такива, както свинарникът е за свинете и кокошарникът за кокошките. Ще спи ли прасето на пръчка – невър, на куково лято. Ще погледне ли звездите и да вземе да въздъхне, или по-скоро ще изгрухти и ще зарови муцуна в сладката, мека, топла кал, пълна с миризми и сигурност. То така е устроено прасето, ще кажете – добре. А ние, ние как сме устроени? Сложно. Постмодерно, има модерни аромати нашето време, аууу, този аромат вече не е актуален, ми този сезон излязоха нови аромати за активната жена, за съзерцателния недовиждащ мъж, дето аха да му дойде някаква сила, аромати за слепи, те са по-чувствителни, знаете, а това пък е парфюм за котка. Преобладаващо пасивни аромати за изчерпани, такъв е трендът, защото видяхме всичко – декаденс крив и уродлив, презрителен към романтизма, ъндърграунд при комунизма, пиърсинг на езика, филми безброй с бой, задръствания и седиш в абсолютно новата си кола, часове наред, седиш, чакаш някакъв светофар на километър напред да те пусне, а той ти брои секунди и се чувстваш като секунда, като нищо, защото във всяка секунда имаш да свършиш нещо за десета от секундата и така си уж зает, а нищо, нищо не излиза от това накъсване на интервали. Някои неща искат време, като подстригването, къпането, и тогава разсъждаваш, идват ти мисли, защото си спрял за малко. Сложни мисли за сложни хора. И така до вчера. Напълно реализиран човек, адаптиран към средата, пробивен където е по-меко, твърд с подчинените, леко юпи, леко скръндзав, щедър към просяци, по малко де, не напълно. Нощем, трябва да признаем, с леко разклатени устои, липса на сън, мечти, такива работи, но най-важното, това, което се забравя непременно на сутринта – че нещо не е в ред, че това е само един възможен сценарий, тоя, в който съжаляваш, като умираш, защото сигурно има и друг, в който не съжаляваш, когато умираш. Пак съжаляваш, така най-общо, че умираш, човешко е, но точно когато умираш, има две секунди, когато технически си умрял, а душата ти за последно оглежда пейзажа, обръща се към миналото, към онтогенезата на този труп, който остава, и е доволна; това е в другия сценарий. Преходът е трудно нещо, като умираш, нямаш избор, но като си жив, е много, много трудно.
Не смятах да правя промени, във времето преди днес живеех добре – според канона на общество с мъртви поети, с повече готварски рецепти, отколкото литература, с леко оголени зъби, защото животът е борба, нали така, оттам идва напредъкът, да, но накъде отива напредъкът не е ясно, защото напредък е дума, не е състояние на нещата. Дълбоко някъде чувствах, че напредвам пропадайки.