– Отнеси ме където ти видят очите. Не спирай три дни, аз ще поспя… След това си свободен. Завинаги.
Аз успях. Постигнах повече, отколкото се надявах. Навлекът повърна и отрови извора. Аз смогнах да поема последните няколко чисти глътки. Стигат ми, колкото да не се съсухря от старост и да не умра като куче. Повече не ми трябва. Останалите нямат и толкова. Змеят спи дълбоко в скалата и ще спи там поне хиляда години. Нехме не успя да го довърши. Точно както обещах на Ангелина. Нито тя, нито змеят подозираха, че навлекът ще повърне. Пишеше го на скалата в една пещера, в която са живели първите човеци. Древният шаман го бе изписал с боя от животинска кръв, глина и пепел. Бе го казал простичко, с няколко фигурки. Аз се бях приютил там, гладен, мокър, отчаян, гонен от всички. Но успях да разбера това, което е искал да каже незнайният вещер. Всеки друг не би видял някакъв смисъл в тия древни драсканици. Аз видях. Сега съм отново силен, а тези, които ме накараха да страдам, ще си платят.
Част трета: Завръщане у дома
Надвечер. Малка колиба, насред Родопа планина. В такива каракачаните нощуват и изоставят на другия ден, докато се придвижват със стадата си към Беломорието. Плавни склонове заграждат долината отвред, а гъста борова гора упорито се катери по тях. По средата тече малко поточе, а на юг се ширва тучно пасище. По пътечката към колибата върви човек. На главата му има калпак, на раменете – овчарски ямурлук. Снагата му е дребна, движенията – мудни и плахи. Спира за момент и внимателно оглежда колибата. Пушекът от комина го изпълва с надежда, че ще завари стопанина вътре. Влиза, без да чука, без да каже и дума.
Вътре има само една стаичка. Стените са измазани с кал, в тъмния край се вижда одър, покрит с прокъсани черги. До одъра има огнище, до огнището на трикрако столче седи стопанинът. С лице към огъня и с гръб към новодошлия. Ръчка с ръжен в огъня и замислено наблюдава къкрещото над огъня гърне.
Новодошлият сваля ямурлука и го хвърля на одъра, после и калпака си. Жена е. При това – дивно хубава. Тънка снага, бяло лице и едри гърди. Очите ù са големи и тъмни, устните – тънки и бледи. Придърпва друго столче и сяда до стопанина.
– Боб ли вариш, Зайрян? – пита жената.
Стопанинът не ù отвръща веднага.
– Знаеш ли, само преди петдесет години никой не е сял боб по тази земя. Скоро и други неща ще садят хората. Светът се оказа доста по-голям, нали, сестро?
– Винаги се е знаело, Зайряне.
– Знаело се е? – мъжът изглежда учуден. – Щом се е знаело, защо никой не донесе тук тютюн, боб, картофи… царевица?
– Другите земи имат своя природа, своя магия. Свои извори… Нашата беше богата, но ти я опустоши.
– Нищо не съм опустошил – усмихва се Зайрян. – Така си мислят другите, но това е техен проблем. Между другото, колко останахме? Чух, че Методи е драснал към казашките степи, че и нататък, по древните стъпки на Авитохол…
– Аз пък чух, че Нехме е наел убийци да те пречукат.
– Да, опитва наистина… Неблагодарник.
– Ти го излъга, нормално е.
– Да съм го лъгал? Не. Обещах му, че ще има шанс да отмъсти на змея за смъртта на баща си и му го дадох.
– Даде му шанс и му отне силата, направи го обикновен смъртен.
– Той бе съгласен да плати с живота си за този шанс. Без мен змеят рано или късно щеше да го усети и да го убие и нямаше да си има нито шанс, нито сила, нито живот.
– Той не мисли като теб. Все някога ще те открие, щом и аз те открих.
– Ти си нещо съвсем друго, сестро. Аз ти позволих да ме намериш. Ти имаш естествена дарба, като мен. Не ти трябват никакви извори, за да виждаш и усещаш.
Ангелина измъква от пазвата си гребен от орехово дърво и се заема да сресва косата си. После я премята през рамо и додава:
– Сложи мащерка и джоджен. Ще стане по-вкусен.
– Откъде да ги взема, да не съм стара бабичка, дето всичко си има…
– Хълмът е пълен с билки – казва жената и чевръсто излиза от колибата.
След малко се връща и пуска няколко треви в котлето. После кротко си сяда на столчето.
– Източила си се, гледам! За няма година – пак си станала зряла жена. Налята…
Ангелина се усмихва свенливо.
– Кой е този път щастливецът?
– Защо мислиш, че имам любовник?
– Ти винаги съзряваш, когато си влюбена, инак си малко момиче. Такава си е твоята орисия.
– Този път няма мъж – отвръща решително Ангелина.
– А защо?
Изведнъж Ангелина посърва, впива поглед в земята и очите ù отново стават тъжни.
– Защо го направи, Зайряне? Ти…
– Защото не исках да умра. Сам, немощен, безсилен, ненужен. И сбръчкан от старост.