– И да, и не. Той не е лош. Нито пък е виновен, че се е родил такъв. Ако успея да поуталожа яростта му, може би ще успея да го обикна…
– Ще трябва да го обикнеш, преди да сломиш яростта му. Само чиста невинност и искрена любов могат да потушат омразата му. Но ти няма да се влюбиш в него, можеш да си сигурна! Мислиш си, че ще го направиш, но ще подушиш миризмата на немитото му тяло, ще видиш пъпките по лицето му, сплъстената му коса и кривите кокали и колкото да си внушаваш, няма да се влюбиш в него. Той ще усети и ще те прокълне още щом те види такава бяла и чистичка…
– Ще видим…
– Съмняваш ли се? Забравяш кой от двама ни има по-добър усет за нещата.
– Не забравям. Ти забравяш какво мога да направя с всеки мъж.
Зайрян се разсмива на глас.
– Така е. Това всъщност е най-голямата ти сила – отново се засмива, но изведнъж става сериозен. – Предполагам, че ще искаш от мен да ти кажа всичко, което знам за него. Какво обича и как го обича. Какви са му привичките, на какво държи и как да го спечелиш?
– Искам да дойдеш с мен, Зайрян.
– Опасно е – казва той след кратък размисъл. – Може да ме усети. Не знам колко силен е станал. Защо да рискувам?
– Аз ти помогнах, без да те питам какво мислиш да правиш.
– Ако знаеше, нямаше да ми помогнеш. А аз знам какво може да ми се случи…
– Поискай нещо в замяна!
Зайрян взима дървената лъжица и опитва бобената чорба.
– Сложила си омайници, нали? Не усещам дъха им, защото си ги смесила с нещо, но няма как да не си сложила…
– Сложих…
– И дойде при мен, дивна и тънко облечена, защото знаеше… Наистина си отчаяна.
– И да, и не – отвръща дръзко Ангелина и се изправя. – Отчаяна съм. Но още пазя чувствата си към теб. Няма да ми е неприятно…
Гърдите ù се повдигат често, а очите ù се впиват в него като жадни устни. С едно движение сваля бялата забрадка и плитките на косата ù сами се разплитат. Става от мястото си и се приближава до него. Притваря очи и леко извива глава настрани. После се навежда, като да го целуне по устните.
Зайрян се изправя и след кратка борба със себе си слага ръце на тънката ù снага. Вдига я във въздуха сякаш е перце, и я полага на грубия одър. Дълго време гледа повдигащите се от учестеното ù дишане гърди. Най-сетне не издържа и с едно движение разкъсва ризата ù…
Събудих се замаян. Не знаех колко време е минало, не знаех къде съм. Над мен имаше чисто небе, под мен – зелена трева. Слънцето клонеше към заник, което значеше, че е минал поне един ден и една нощ.
После си спомних. Тънката ù гола снага, гладката като атлаз кожа, набъбналите топчести гърди и овалният ù корем… Господи! Тя успя да ме омагьоса. Загубен съм!
После първият пристъп на паника мина. Седнах на тревата и започнах да мисля логично. Главата ме болеше като след тежко препиване.
Защо Ангелина дойде при мен? Защо ме съблазни и защо ме люби? Какво иска от мен? Каза, че иска да отида с нея и да ù помогна в укротяването на навлека, но това не е вярно. Защо? Защо, Вечернице? Какво си наумила?
И в този миг осъзнах. Няма как да разбера какво е наумила. Тя вече е близо до него, затова дарбата ми да предусещам не ми казва нищо. Вероятно ми е шепнала цяла нощ, докато е била върху мене, и е научила всичко, което знам за него. Това е лошо. Много лошо. А още по-лошо е, че тя е вече в сърцето ми и ще я последвам, където и да иде. Мога да се боря с това, мога да се съпротивлявам, но не мога да спра. И вече разбирам без всякаква дарба какво цели – тя иска аз да го спра. Знае, че съм единственият, който може да го направи, и просто ще ме завлече при него. Ако искам да оцелея, ще трябва да спра навлека. Само че тя греши, аз не мога да го спра. Никой не може, поне следващите двеста години. Ех, и ти, Вечернице, всички ни ще затриеш…
В далечината се вижда някакво село. Всъщност селото не се вижда, вижда се как гори. Хората бягат от него. Нарамили са покъщнина, подкарали са разните ми там скотове, деца и жени пищят. Ама че работа.
Спирам един дъртак и го питам:
– Що става бе, деде?
Оня ме гледа недоверчиво, ченето му подскача от страх. Аха-аха да фукне нанейде с кривите си крака.
– Що става, те питам? Защо ви гори селото? Данъци не сте плащали или сте ядосали онбашията?
Дядката продължава да ме зяпа, все едно че съм шейтан.
– Бягай, сине! Бягай далеч. Щури глави бунят народа, а турците милост не знаят. Врано конче имаш, бягай с него!
Да бягам ли? Ама че хора. Ама е прав дядката, откъм селото се точи конница. Мяткат ятагани, пушкала, всеки миг ще налетят. Хората изведнъж зарязват и скот, и покъщнина и се пръсват с писъци накъдето им видят очите. Башибозукът се понася подире им и минава като вятър покрай мен. Не ме виждат ли, що ли…