После обаче водачът ме забелязва и прави завой. Цялата върволица се изнизва подире му и ме наобикалят. Един е насочил пищов към мене, друг поплясва с ятагана по дланта си. Сички обаче гледат коня ми. Гледат го и се дивят, чак даже цъкат с езици. Главатарят гледа ту мен, ту коня, не разбира как дрипльо като мен язди такъв кон. Всъщност не разбира как така не бягам и не пищя от ужас, не разбира как така яздя кон покрай турчин, не разбира нищо. Затова сигур още не е посегнал към ятагана си, нещо, което ей сега ще стори.
Обаче криво си прави сметката. Конят му се спъва и го хвърля на земята. Всички гледат уплашено и въртят очи, после оня ми ти башибозук вади грамадния си пищов и го насочва към мен. Чакмакът изтраква, барутът съска един миг, после цевта се пръсва на стотици парчета и му отнася половината лице. Настава суматоха. Пропукват още два пищова, но и те се пръскат, без да изплюят пулето. Неколцина се хващат за очите или гърлата, конете подивяват и започват да тъпчат падналите ездачи. Оцелелите с вайкане се втурват нанейде и изчезват яко дим. Някакъв само обръща коня си и за последно прави опит да ми резне вратлето. Препуска като хала, върти ятагана като кречетало, а погледът му е свиреп. Какво да го правя пък тоя… Много досадници ми станаха за днес.
Конят му кривва леко встрани и минава покрай мен. Турчинът бясно му дърпа юздите към мен, ала всуе. Конят препуска като бесен и нищо не може ни да го спре, ни да го отклони. Ще тича така, докато се удари в някое дърво или къща. Тръгвам по пътя си и не след дълго отново срещам оня дядка. А той пак ме гледа, все едно че съм шейтан, кокори едни зъркели и се кръсти, без да спре.
– Абе, какво ви става на вас бе, хора! Какво ме зяпате така, нямате ли си работа за вършене?
Край него постепенно се събират още хора, жени и старци все. Всичките мен зяпат и скришом се кръстят.
– Що щете от мен? Махайте се!
Мразя така да ме зяпат. Ядове ме хващат и някой ще си изпати май. Събират се около мен все по-плътно, галят коня по хълбоците, докосват ме. Една баба даже опита цървула ми да целуне, ама аз я изритах в носа.
– Махайте се, ви казвам!
Пред очите ми притъмнява… Отварям уста да ги прокълна, ала в последния миг мярвам нещо познато. Момиче някакво. Разбутва хората и иде към мен. Коя беше тази?
– Отивайте си, добри хора, хайде, вървете. Не стойте тъдява, вървете си! Бързо! Не стойте край него!
– Ти пък коя си? – питам я.
Нещо много познато ми изглежда, но не мога да се сетя. Хората постепенно се разотиват, макар да гледат към мен през рамо. „Огън ще ви гори вас, ама да видим кога.“
Кое е това момиче?
– Ей, ти, не чуваш ли, тебе те питам? Коя си?
Повдига към мене лице, но очите ù не мога да видя. Гледа в земята, крие се, що ли…
– Вестина ме викат – казва тихо тя.
Ама че име. Ала истина казва, не лъже, инак щях да усетя. И гласът ù ми звучи познато. Облечена е по-различно, не като простите селяци. Цялата в бяло, с везана забрадка. Бръква в торбичката си и вади голяма пита хляб. Отчупва половината и ми я дава. Все така не смее да ме погледне в очите. Притрябвал ми е нейният хляб…
– Я ме погледни в очите! – нареждам ù.
Никой не може да ми откаже, като ревна с дрезгав глас. Обаче тая никаквица стои като вкаменена, протегнала хляба, и все гледа в земята. Ей сега ще видиш, краво нещастна, на кого се опъваш…
Изведнъж ми се дояде. Хубава мека питка, топла и ухае… Как така е топла и ухае, все едно сега излиза от пещта? Мирише на масло и сирене, на пресята пшеница и ръж. Пàра се вдига от начупената пита и се носи към мен, омайва ме. Вземам хляба и отхапвам. Боже, какво блаженство! Колко е вкусен! Мама правеше такъв хляб по празник, но този е още по-хубав.
Не мога да му се наситя. Голямата пита се стопява измежду пръстите ми. Къде отиде това момиче, в него е другото парче от питата? Къде се дяна? Току-що беше тук…
Защо няма никой наоколо? Къде отидоха всички?
Все пак наоколо има някой. Това е точно както оная нощ, когато видях змея да свети като въглен в нощта. Само че това не е змеят и не е въглен. Виждам го. Като сянка е. Оттатък баира, сгушен сред дърветата.
– Кой си ти? – виквам с все сили.
Оня май ме чу. Сниши се още и взе да се измъква като гущер.
– Стой там, да те видя кой си! Дий бре, коньо, тичай натам! Ако ти избяга, ще ти счупя и двата крака.
Внезапно Ангелина извади хляб от торбата си и му го подаде. Оттук дори можах да усетя уханието на билките, които беше наслагала в него. Глупачка! Какво си мисли, че прави? Бабешки магии пробутва на навлек.